Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Погледни назад! Погледни още веднъж назад! Нима не виждаш богинята? Тя е по-висока и по-красива от всички смъртни, гледа те и протяга към теб ръце. На главата й има корона като крепостна стена. Тя е богинята на луната и на извора, тя е богинята на морската пяна и на елена, на нимфите и на миртата.

Вторачих се натам, накъдето сочеше ръката на Херофила, но не видях богинята с корона като крепостна стена. Вместо нея пред очите ми се появи устремена напред фигура, такава, каквато може да се види на носа на някои кораби. Този призрак се отдели от стената и увисна във въздуха. Беше обвит в бял плащ от главата до петите, а лицето му беше скрито от бели, свещени ленти от тънък плат. Фигурата придобиваше все по-ясни и поясни очертания. Тя като че ли чакаше нещо, а лицето й бе обърнато на север.

Херофила почувства нещо, обезпокои се, докосна с длан челото ми и попита отново:

— Какво виждаш? Та ти просто се вкамени…

Аз отвърнах:

— Той е неподвижен и е скрил лицето си под превръзки. Стои съвсем спокойно и е обърнат на север.

Усетих внезапен шум и тътен в ушите си, които се усилиха толкова много, че станаха нетърпими. Ослепи ме ярка светлина и аз паднах в безсъзнание на пода на пещерата. Когато дойдох на себе си, стори ми се, че летя сред звездите и виждам земята някъде далече под мен. Чак когато отворих очи, осъзнах, че съм все още в обителта на сибилата. Херофила бе коленичила до мен и разтриваше дланите ми, а девойката охлаждаше челото ми и слепоочията ми с кърпа, натопена в оцет.

Щом разбра, че съм дошъл на себе си, Херофила каза с треперещ старчески глас:

— Идването ти беше предсказано и ти си разпознат. Не свързвай повече сърцето си със земята. Търси само себе си, за да се познаеш, о, безсмъртни!

После споделих с нея хляба и виното и тя ми разказа с тъжния си глас за тежката си старост — както би разказала всичко това на собствения си син. Тя говори и за сънищата си и ми показа свитъка, на който ги беше записвала — някои описателно, а други в стихове. Сред прочетените предсказания имаше едно, което ме удиви особено много, а именно, че в Гърция ще се роди цар, който ще покори Персия, ще завоюва източните страни и ще умре в слава и почести на тридесетгодишна възраст. Мисля, че това предсказание засяга някакво далечно бъдеще, тъй като по време на моя живот все още нищо подобно не се е случило, напротив, Гърция е в упадък от постоянните свади между Спарта и Атина. И други предсказания прочетох в свитъка на Херофила — такива, каквито тя не можеше по никакъв начин да обясни. В тях се споменаваха чудовища от метал, които пъплеха по земята и хвърляха огън, както и летящи чудовища, които снасяха яйца във въздуха. Където паднеше яйце, се образуваше огромен кратер, а пламъци и дим се издигаха до небето…

Когато най-накрая излязох от пещерата, слънцето осветяваше земята пред мен и в блясъка на лъчите забелязах малко камъче. Наведох се и го взех. Беше малко парченце гранит. Скрих го в торбичката, която носех на врата си и където бяха и предишните намерени от мен камъчета. Този път осъзнах, че навикът ми от време на време да взимам камъчета от земята не беше никаква прищявка, а означаваше край на някой отрязък от живота ми. Всяко ново камъче възвестяваше идването на нови времена.

Спътниците ми ме чакаха и вече бяха започнали да се безпокоят защо се бавя тъй дълго при пророчицата. Когато се присъединих към тях, все още ми се струваше, че спя, а по-късно разбрах, че съм говорил доста несвързано. Страшно ме заболя главата, а очите ми така се бяха възпалили, че почти нищо не виждах.

За щастие Демадот изтълкува по удачен за нас начин предсказанията на Херофила и ни позволи да напуснем града. Преди това обаче той заповяда да бъдат отсечени и прибрани бойните знаци на корабите ни. Ние изобщо не протестирахме срещу решението му, тъй като мечтаехме единствено да тръгнем на път — на север — и да напуснем колкото се може по-бързо този не особено гостоприемен град.

Когато пристигнахме в Тарквиния, предадохме корабите си без отличителни знаци на пристанищната стража и слязохме на брега. Никой не ни приветства, никой не ни погледна, всички отвръщаха от нас лицата си. Вестите, които донесохме, бяха непоносими за хората и затова те ни обръщаха гръб. Но не само това — и улиците, по които вървяхме, пустееха. Толкова ужасни бяха новините, които пристигнаха с нас в земята на етруските. Ето защо се простихме един с друг и оцелелите от битката при Химера жители на Популония и Ветулония се качиха на различни търговски съдове, за да потеглят към домовете си. Тези, които произлизаха от други места, покриха главите си и се запътиха към родните си градове. Всички те останаха безмълвни до края на живота си.