Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Едва-що бяхме влезли, когато девойката изпадна в безпокойство и започна да се мята из помещението, като от време на време се спираше поглеждаше ни и се изсмиваше по много странен начин. След известно време тя нададе смразяващ вик и започна да танцува бясно пред нас. Не зная колко дълго би продължило всичко това, ако Херофила не й беше заповядала да млъкне и да спре да танцува. Гласът на старицата беше изненадващо силен и властен. Като се възползва от въдворилата се тишина, пратеникът на Демадот понечи да изложи мисията ни, но Херофила го прекъсна с рязък жест.

— Не са ми нужни излишни думи — каза тя. — Зная кои са тези люде. Видях ги да пристигат в Куме, видях и ятото врани, които се вдигнаха оттам, откъдето дойдоха хората. Не ми се нрави, че пещерата ми се изпълни с мъртъвци още щом влязохте. Вървете си и вземете мъртъвците със себе си!

Тя започна да диша тежко и ни даде знак и с двете си ръце да се махаме. Тогава двамата етруски излязоха навън, за да глътнат свеж въздух и да призоват отново с тъга имената на загиналите си другари. Херофила се успокои веднага, след като двамата излязоха, и каза:

— Добре е, че си тръгнаха. Сега тук е по-ведро. Но все пак не разбирам какво е това ярко сияние и какъв е този тътен, който дочувам.

Девойката, която се беше свила в ъгъла на пещерата, сега стана изведнъж и се приближи към сибилата, докосна ръката й, след което дойде до мен и положи на главата ми венец, изплетен от сухи лаврови листа. Пророчицата се захили и впери в мен невиждащите си очи, след което провъзгласи:

— О, любимецо на боговете! В крайчеца на очите ти виждам лунни сенки, но лицето ти излъчва слънчево сияние! Разбира се, по-добре да имах венец от бял бръшлян или мирта, но ще се задоволиш с този скромен лавров венец, тъй като нямаме друг.

Пратеникът на Демадот реши, че старата жена бълнува, и започна отново да обяснява нетърпеливо, още повече че се задавяше от серните изпарения и очите му неспирно сълзяха. Но Херофила отново го прекъсна и изрече пророчеството си:

— Какво са два кораба, когато скоро от бреговете на Куме ще тръгнат на бой хиляда съда? Нека Демадот да пусне тези хора да си ходят в мир и да освободи корабите им. Не корабите, а бойните знаци ще решат изхода от битката. — Гласът й се усили и в него прозвъннаха метални нотки: — Не кораби са нужни на Демадот, а бойни знаци. Тъй каза божеството. — Тя си пое дъх и добави: — Върви си, глупецо, и ме остави насаме с посланика на боговете!

Съветникът на Демадот записа посланието на сибилата на восъчна табличка и понечи да ме хване под ръка и да ме изведе навън. Но девойката му се нахвърли и издраска лицето му с дългите си нокти, после ме задърпа назад в пещерата. Не беше особено чиста, но кожата и дрехите й миришеха силно на билки, тъй че не почувствах погнуса от докосването й. Казах, че ще се забавя за малко при жените, след като това е угодно на боговете, и пратеникът на Демадот, който и без това се задавяше от изпаренията, побърза да ме остави сам с тях. Когато той напусна обителта, Херофила стана от триножника си и отвори една дървена преградка в стената на пещерата, тъй че свеж въздух нахлу вътре и разсея отровните изпарения.

После тя пристъпи към мен и докосна страните и косите ми, след което произнесе с вълнение:

— Познавам те, сине на баща си! Защо не целунеш майка си?

Аз се наведох, притиснах ръце о пръстта в пещерата и целунах дланите си, признавайки по този начин тукашната земя за своя майка. Стори ми се, че станах по-едър на ръст и някъде в дълбините ми се разпали ярка светлина. Девойката се приближи до мен, хвана ме за ръцете, а после докосна колената ми и се притисна до тялото ми. Внезапно силите ме напуснаха и аз усетих тънка струя пот, която се стичаше по гръбнака ми. Херофила хвана момичето за ухото и я отблъсна от мен. После попита:

— Значи познаваш майка си? А защо не приветстваш баща си?

Поклатих глава и отвърнах:

— Никога не съм виждал баща си и не зная нищо за произхода си.

Херофила проговори с гласа на боговете:

— Сине мой, ще се познаеш в деня, в който докоснеш стълба при могилата на баща си. Виждам езерото ти, виждам планината ти, виждам града ти. Търси и ще намериш! Почукай, за да ти бъде отворено! Точно тъй ще се върнеш някой ден и от затворените врати. Спомни си тогава за мен!

Изведнъж тя извика:

— Погледни назад!

Обърнах се, но там нямаше нищо, макар огънят в огнището да светеше ярко и да осветяваше добре помещението. Тръснах глава и учудената Херофила положи длан на рамото ми, след което повтори: