Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Пожарът осветяваше брега и там беше светло като ден, а стълбовете дим и пламъците над лагера ни приличаха на слънчев залез, макар да беше вече полунощ. Околностите на Химера се превърнаха в безмилостно бойно поле и на фона на огнените пламъци се мяркаха черните сенки на врани, които с грозно грачене изхвърчаха на ята от всички страни. Когато гърците се увериха в превъзходството си над противника, те престанаха да убиват хората, които бяха хвърлили оръжието си, а ги подгониха към дървените колиби, построени от Хамилкар уж за гръцки пленници. Явно беше, че заловените щяха да бъдат продадени в робство. В далечната по-ниска част на брега все още стояха един до друг картагенски товарни кораби, както и някои бойни съдове, а етруските кораби, които бяха пристигнали по-късно, се намираха още по-надалече и затова гърците не можаха да се доберат бързо до нас — трябваше първо да унищожат цялата картагенска флота. Някои от нас предложиха да се предадем, но на никого не му се отиваше в робство и в края на краищата решихме да защитаваме свободата си, докато все още е възможно.

След като избрахме два от най-бързоплаващите кораби, ние ги спуснахме във водата и всички се хванахме за веслата, без да съблюдаваме ранг и титли. Преди да отплаваме обаче, се погрижихме да отсечем и да хвърлим в морето статуите и бойните знаци на всички други етруски кораби, за да не попаднат като бойни трофеи в ръцете на гърците. Когато Гелон видя, че два вражески кораба се опитват да отплават в открито море, той се развика тъй силно, че ние чувахме ругатните му през пукота на пожара. Заповяда на хората си да размахват факли, за да подадат известие за бягството ни до сиракузките кораби, но те явно не забелязаха сигналите му в хаоса на боя и горящите съдове. Страхувахме се, че все пак сиракузците можеха да забележат силуетите на корабите ни…

— Тази нощ животът на етруските не струва и пукната пара и боговете не ни закрилят в морето! — подмятахме си ние. — Тъй че нека отмъстим за смъртта на другарите си и да потопим поне една гръцка трирема, за да докажем, че това море все още е тиренско, а не гръцко!

Решимостта беше нашето спасение, защото сиракузките триреми изобщо не очакваха някой да ги нападне, а напротив, готвеха се да ни потопят в момента, в който минехме покрай тях. Но щом започнаха да се придвижват назад на весла, като си даваха знаци един на друг с фенери, ние засилихме и двата си кораба и се врязахме едновременно и с двата си ударника в хълбока на най-близкия гръцки кораб, тъй че дъбовата му обшивка се проби с трясък и той се наклони рязко на една страна. От стълкновението много сиракузци изпопадаха в морето, а и ние самите се свлякохме по палубите си. Нападението ни се оказа толкова неочаквано, че никой от гръцкия кораб дори не осъзна какво точно се беше случило и военачалникът им се развика, за да предупреди другите, че наблизо има скали или рифове.

Всичко това ни помогна много. Хванахме се бързо за веслата и скоро успяхме да се отдалечим от брега и да се укрием под спасителното покривало на мрака. Пожарът беше заслепил гърците, тъй че наблюдателите им не можаха да видят накъде отплавахме. Морето пред нас бе тъмно и самите ние не виждахме нищо пред себе си. Съвсем нямахме намерение да плаваме на изток, за да се доберем до картагенските съдове и да им съобщим за гибелта на войската на Хамилкар и за победата на гърците при Химера. Тревожеше ни едно: всичко беше свършено и не ни оставаше нищо друго, освен да се опитаме да се доберем до някое тиренско пристанище, за да спасим остатъка от бойната слава на етруските.

На сутринта се вдигна силен вятър, който прерасна в буря и отнесе корабите ни към италийското крайбрежие. Бяхме принудени да се насочим към Куме, където се надявахме да намерим убежище и да въведем в ред корабите, както и да се запасим с храна. Демадот, тиранът на Куме, ни посрещна доброжелателно, но като чу за битката при Химера и за съкрушителното поражение на картагенците, той се обезпокои:

— По законите на завещанието аз съм наследник на последния от тарквините, управителите на Рим, но досега не съм получил и една драхма от това наследство. Никога не съм враждувал с етруските и най-доброто доказателство за това е приютът, който осигурих навремето на стария ви военачалник Ларс Таркон, и това, че собственоръчно затворих очите му, когато той умря. Но аз съм длъжен да се грижа за града си и за семейството си. Ето защо, макар душата ми да се противи, длъжен съм да задържа и двата ви кораба, докато не бъде разрешен окончателно въпросът с наследството на тарквините.