Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Още щом битката започна, Хамилкар заповяда да се запалят огромните клади от съчки, вдигнати предварително пред градските врати на Химера, за да не могат жителите на града да ни нападнат в гръб. В последния момент успяхме да забием пред себе си в земята редица от заострени прътове и колци точно когато метателните машини ни прикриваха, обсипвайки с камъни конницата. Въпреки всичко конете скоро ни смазаха, тъй като малобройните картагенски конници не можеха да ни послужат за защита и дори самите те предизвикваха още по-голям хаос и паника, когато гърците буквално ги врязаха сред нашите редици.

При първата атака бяха убити или ранени повече от половината етруски. Гърците май наистина се стремяха най-напред да унищожат добре подготвената и обучената част от войската на Хамилкар. Като видяхме колко плачевно беше положението, ние отстъпихме и пропуснахме конниците през редовете си, а след това отново се строихме в оредели редици, сякаш нищо не се беше случило.

Прикованите един към друг варвари зад нас посрещнаха гръцката конница с копията си, насочени право към коремите на конете, тъй че гърците понесоха големи загуби и много от тях продължиха да се бият като пехотинци. Младите благородници от Сиракуза и Акрагас бяха спечелили несъмнена слава, падайки под стрелите и камъните на иберийците и под копията на либийците. Колкото до тираните на тези градове, те всякак са потривали ръце от задоволство, тъй като се бяха избавили без никакви усилия от мнозина млади представители на знатните родове.

След конницата ни връхлетяха устремено гръцките хоплити и известно време силите ни бяха равни. Закалените мечове на етруските безпощадно сразяваха противника, но гърците бяха толкова много и действаха толкова напористо, че ние отстъпихме назад. Много малко от нас оцеляха и тези, които останаха живи, се бяха спасили като по чудо, а съвсем не защото са умеели да се бият по-добре от другите или пък са знаели някакви военни хитрини. Окървавени, все още стиснали щитовете си, етруските падаха един след друг и призоваваха усмихнатите си богове, преди да издъхнат и да се оставят на духовете си закрилници.

После вече престанах да разбирам какво точно става, тъй като бях напълно изтощен. Битката обаче не свършваше — тя продължи от ранно утро до късна вечер и нито една от страните не се предаваше. Аз се бях озовал в десния фланг заедно с някои от оцелелите етруски, не много далече от храсталаците пред горите. Тук най-сетне успяхме да се спрем, за да си поемем дъх, когато събралите се воини от Ерикс се спускаха покрай нас в атака. Хамилкар постъпи така, както би постъпил всеки вожд: той изпрати вестител, който ни съобщи, че сме освободени от по-нататъшно участие в битката. Тъй като се държахме едва-едва на нозете си и бяхме в кръв и пот от глава до пети, а щитовете ни бяха изпочупени, ние се изтеглихме в тила под защитата на помощното отделение, за да можем да отдъхнем поне малко.

Хамилкар беше издигнал висок олтар на хълма в лагера и следеше оттам хода на битката. Очите му блестяха, когато той протегна към нас ръце в знак на поздрав и ни благодари за самоотверженото участие в боя. Той заповяда на робите си да хвърлят към нас златни украшения, но никой от етруските не се наведе да прибере златото, тъй като скръбта по загиналите другари бе прекалено голяма.

Когато утолихме жаждата и превързахме раните си, ние се насочихме към брега и към корабите с надеждата да срещнем там някои от оцелелите етруски. Хората зовяха братята си и другарите си, водачите на корабите се провикваха с надеждата да чуят отговор от кормчиите си, а гребците подвикваха, чакайки отзвук от съседите си по гребло, но много рядко някой откликваше на призивите. Най-накрая се убедихме, че едва ли се събираме достатъчно хора за екипаж на два кораба, но и това нямаше вече значение, тъй като изходът към морето бе закрит от гръцките триреми. Загубите ни бяха наистина невъобразими! Достатъчно е да се каже, че етруските бяха свикнали да се бият, без да отстъпват назад! Но в тези мрачни часове, които прекарахме на пустия бряг до Химера, мнозина от нас бяхме готови да се откажем от бойна слава, само и само да можехме да върнем другарите си…

Слънцето клонеше на запад и ние, с насълзени от дима очи, забелязахме, че гърците притискат левия фланг на картагенците към реката и морето, а воините от Химера, прескачайки през овъглените дървета, удариха в тила по десния фланг на Хамилкар. Вътре в лагера ни негодници бяха нападнали стражите, бяха ги убили и започнаха грабежи. Именно това ми се стори сигурен знак за поражението ни. Хамилкар напразно издаваше заповеди, напразно караше тръбачите да тръбят с бойните тръби и напразно зовеше воините си да се строят отново в бойна редица. В уплахата си варварите се нахвърлиха върху собствените си военачалници и разкъсаха тези, които се опитаха да ги спрат. Някои от бегълците хукнаха към брега и взеха да се катерят по товарните кораби с надеждата да се спасят по морски път. Дори успяха да спуснат няколко кораба в морето, но вражеските триреми ги обградиха, пробиха корабите и ги потопиха. След това триремите се насочиха към открито море. Трясъкът от изпотрошените мачти на товарните картагенски кораби и страшните викове и вопли на давещите се варвари ни убедиха в това, че оттам пътят към спасението беше затворен. Етруските, които наблюдаваха тази ужасна картина, решиха да останат при корабите си и да се опитат да ги защитават до падането на мрака. Чак тогава щяха да се осмелят да излязат в морето. От своя страна аз реших да им предложа да тръгнем към горите и да се опитаме да намерим убежище при сиканите. Бях сигурен, че горските племена щяха да ни покажат тайни пътеки и следвайки ги, да намерим подслон. Но като граждани на морски градове етруските не се съгласиха да изоставят корабите си.