Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Терций Валерий, не ми се сърди, но според мен не ми е дошло още времето да стана римски гражданин. Може би по-късно. Макар че не съм сигурен дали мога да ти го обещая.

Терций Валерий и Арсиное си размениха недоумяващи погледи. За мое голямо учудване те не се опитаха дори да ме уговарят. Вместо това старецът запита с мек глас:

— А какво смяташ да правиш тогава, сине? Не се страхувай да разкриеш сърцето си пред мен, аз ще ти помогна със съвет, доколкото мога и ако изобщо мога.

Той още не се беше доизказал, когато бях осенен от мисъл, която явно отдавна се бе въртяла в главата ми, но чието значение осъзнах напълно едва сега.

— Освен Рим има и други места — му казах. — Искам да разширя познанията си и да прекарам известно време и в етруските владения. Известно е, че на изток се готви голяма война. Тя може да обхване и италийското крайбрежие, и за Рим, както и за всеки друг град в опасност, ще са добре дошли сведения за положението в другите земи. Аз съм наблюдателен и разбирам от политика, тъй че се надявам за в бъдеще да бъда полезен на Рим.

Терций Валерий се въодушеви безмерно:

— Много си прав, Турн. Политически съветници никога не са излишни и особено ако става дума за далечни страни. Като римски гражданин ще ти е трудно да се махнеш оттук, тъй като ще си свързан с военна служба. Ако искаш, мога да напиша писма до влиятелни хора в Цере и Вейи, това се най-близките до Рим етруски градове. Съветвам те да прекараш известно време и в Популония и във Ветулония, където етруските добиват желязо. Те ни го продават, така че Рим е зависим от тях.

Когато Арсиное се наведе, за да избърше крайчеца на устата му, аз се възползвах от случая и добавих:

— Дълго време разполагах с гостоприемството ти, Терций Валерий, и затова не искам от теб повече никакви услуги. Ще се погрижа сам за себе си, а послание от римски сенатор само би затруднило отношенията ми с високопоставените етруски. По-добре там да не знаят за връзката ми с Рим, макар високо да оценявам предложението ти.

Терций Валерий разбра, че искам да си оставя право на избор според обстоятелствата. Но той обичаше тъй силно града си, че и през ум не му мина възможността човек като мен, живял в Рим, да се откаже завинаги от града.

Той сложи ръка на рамото ми и каза, че няма нужда да бързам, а да обмисля спокойно действията си. Въпреки дружелюбния му тон усетих, че се радва на заминаването ми. По някаква неизвестна на мен причина и двамата с Арсиное искаха да се махна.

Самолюбието ми бе отчасти наранено и аз реших да не взимам пари от стареца, а да се опитам да се справя със собствените си спестявания, като се надявах дори да съумея да увелича собствеността си по време на пътуването.

Първото нещо, което направих, бе да сменя хубавите си обувки за римски сандали с груби подметки, да се облека с прост хитон и да се наметна със сив вълнен плащ. Косите ми бяха порасли и аз ги сплетох на плитка зад гърба си. Арсиное се смя до сълзи, като ме гледаше пременен по този начин. Веселието й смекчи тъгата ми от раздялата с нея, а мисля, че смехът помогна и на нея.

— Прав си, Турн — каза Терций Валерий. — Долу, по-близо до земята, ще съумееш да виждаш по-добре, отколкото от върха на покрива на храма. Когато бях млад като теб, ръцете ми бяха целите в мазоли, а дланите ми бяха широки като лопати. Ето в такава одежда започвам да те уважавам още повече.

Думите му би трябвало да ме накарат да се досетя, че тръгвам по нов и непознат път.

Във Вейи, най-близкия от етруските градове, прекарах до лятото. Всичко започна да се нарежда удачно за мен. Установих се в прилична странноприемница, където никой не проявяваше излишно любопитство и не ме питаше откъде идвам и с какво се занимавам, нещо, което би било типично за гърците. Прислужниците бяха мълчаливи и любезни, това ми стигаше. Изобщо Вейи нямаше нищо общо с шумните и ярки гръцки градове, нито пък със суровата атмосфера, която цареше в Рим. Струваше ми се, че съм попаднал в съвсем друг, изцяло нов свят. Странноприемницата беше всъщност доста скромна, което отговаряше на външния ми вид, но независимо от това в нея не беше прието гостите да се хранят с пръсти, а слугата слагаше всеки ден до блюдото ми сребърна вилица с два бода. Явно и през ум не му минаваше, че мога да я открадна.

Гледах да избягвам излишни запознанства, разхождах се сам из града, наслаждавах се на свежия му въздух. Навсякъде хората бяха скромни и се държаха приятелски. Чувствах се извънредно добре и непрекъснато сравнявах Рим с Вейи. В мислите ми Рим изглеждаше все по-варварски и варварски. Струваше ми се, че и жителите на Вейи мислят като мен, макар нито веднъж да не чух злобна забележка по отношение на Рим. Те живееха тъй, сякаш Рим не съществуваше. Всъщност Вейи и Рим бяха сключили двадесетгодишен мирен договор.