Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Веднъж, както разглеждах разсеяно стоката на грънчарите, дойде един беден селянин заедно с жена си. От разговора им разбрах, че търсят подходяща урна за покойната си дъщеря. Когато забелязаха една урна във вид петел, те се зарадваха, мъжът извади медна монета и двамата я купиха без никакво пазарене.

Изумен попитах грънчаря:

— Защо тези селяни не се пазариха?

Той поклати глава.

— Не е прието човек да се пазари за свещени вещи.

— Но това не е никаква свещена вещ, а обикновен глинен съд!

Той взе да ми обяснява снизходително:

— Когато урната е току-що извадена от пещта, тя разбира се, все още не е свещена. Не я прави свещена и тезгяхът ми. Но щом в нея се озове прахът на покойната дъщеря на тези бедни хора, тя веднага ще се превърне в светиня. Ето защо урната се продава на приемлива твърда цена.

У гърците беше прието непременно да се пазарят за каквото и да е, затова казаното от грънчаря ми се стори доста странно. Настигнах селяните, посочих с ръка петела на капака на закупената от тях урна и попитах:

— Защо избрахте точно петел? Нима такава фигурка не е по-подходяща за сватбено тържество?

Те ме погледнаха учудени, след това и двамата възкликнаха в един глас:

— Но петелът кукурига!

— Каква като кукурига? — удивлението ми нямаше граници.

Селяните се спогледаха и се усмихнаха загадъчно, макар да бяха в траур. Мъжът прегърна жена си през кръста и отвърна:

— Петелът ще ни извести с кукуригането си възкресението.

Двамата продължиха пътя си, а аз останах на мястото си и гледах дълго след тях. Очите ми се премрежиха от напиращите сълзи. Простичкият отговор ме порази и го запомних за цял живот.

Не бих могъл да намеря по-добър пример, с който да покажа разликата между гърците и етруските. За гърците пеенето на петела е свързано с радостта от живота, а за етруските то означава възкръсването на мъртвите.

Имах намерение да се върна по морски път обратно от Цере в Рим, но ме забавиха слуховете, според които Кориолан освобождавал град след град, завзети някога от Рим, и бил освободил дори Лавиний, който се смяташе за главен боен възел на римляните. Говореха, че солените басейни в устието на реката скоро ще паднат в ръцете на волските. Ето защо аз потеглих още по-далече на север, към Тарквиния, твърдината на етруските.

Пътешествието ми съвпадна с разгара на лятото. Не знаех на какво да се удивлявам повече: на безопасността на пътищата или на гостоприемството на селяните, на блатата, превърнати в плодородни земи благодарение на отводнителни канали, или на дългорогия добитък, който пасеше по ливадите. Копаенето на канали и изсичането на дървета изискваше голямо строително майсторство, както и упорит труд на много поколения наред. Всичко това противоречеше на представите ми за етруските, които в Йония бяха считани за жесток и варварски народ.

Из обширните имения работеха мъже, чиято кожа бе по-тъмна от кожата на другите етруски. Имаше роби, които също се трудеха по полетата, но не видях да се отнасят жестоко към тях. Всички те разговаряха с господарите си с усмивка и без страх. Чух да се говори, че етруските рядко наказвали бегълците си, а и такива се намирали доста рядко, тъй като господарите гледали да им намерят работа, която им иде отръки. Много роби живееха доста по-достоен живот в домовете на етруските, отколкото биха живели в земите, от които идваха като свободни бедни селяни. Добросъвестният роб занаятчия получаваше лесно позволение да откупи свободата си, а бившият му господар му помагаше да стане гражданин, разбирайки, че всичко това е в полза на града. Към бягството на някой роб господарите му се отнасяха спокойно и казваха със смях: „Значи този човек не е бил роден за роб! Вината не е толкова у него, колкото у строгите му надзиратели!“

Тарквиния, струва ми се, ще пребъде във вековете. Ето защо няма да разказвам много за нея. По улиците й се срещаха много гърци. В този наистина много развит град знаеха да ценят уменията на чужденците и обичаха всичко ново, особено жените, които се възхищаваха на непознатите изображения по щитовете на воините пришълци. Само по въпроса за вярванията си, жителите на града смятаха собствените си жреци за много по-висши от които и да било други и не приемаха други предсказания освен на тарквинските оракули.

Тарквинците бяха доста приветливи и любопитни и тук също се сприятелих с много хора. Често ме канеха на големи пиршества, тъй като скоро се разнесе слух за мен, че съм човек, участвал в йонийските войни и че познавам сицилийските градове. Дрехите ми бяха твърде скромни и ми се наложи да си купя нов хитон и наметало, за да не предизвиквам излишни въпроси. Приятно ми беше докосването на тъканта на хитона ми, който беше от фин лен. Плащът ми, макар и тънък, беше от мека топла вълна. Купих си и ниска шапка, такава, каквато носеха и етруските. Започнах да мия редовно дългата си коса и я носех свободно пусната на раменете. Бръснех се всеки ден и когато се поглеждах в огледалото си, забелязвах, че наистина много приличам на етруск.