Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Най-сетне — каза Арунс с уморен глас. — Стига им толкова на Велтурите за днес. Нима човек би могъл да повярва, че съм се родил, израснал, учил съм се, смесвал съм бои, страдал съм и съм живял толкова дълги години само за да преживея тези няколко кратки мига? Ти, чужденецо, разбира се, видя, че самото рисуване ми отне много малко време, и сигурно си помисли: колко е сръчен художникът, как умело рисува ръката му! Но едно нещо е занаятчийството, а съвсем друго — изкуството. Конят ми е прекрасен, Велтурите ще го харесат и ще ме похвалят, но те никога няма да разберат колко съм велик… Те не знаят какво е поражение, какво е полет нагоре и стремително падане надолу, не знаят колко трудно е да се предаде чрез бои цялата пълнота на живота, всичките му причудливости и капризи.

Ученикът се опита да го успокои:

— Велтурите те разбират добре. Те знаят, че има само един истински художник — Арунс. Няма да ти се сърдят. Те винаги са ти искали доброто.

Но Арунс изведнъж изпадна в ярост.

— В името на забулените богове! — извика тъй, че юношата трепна от уплаха. — Свали от плещите ми това бреме! Защо съм длъжен да изпивам цяло море от ненавист и злоба заради няколко мига радост и удовлетворение!

Аз извадих от плаща си втория, по-малък съд с вино, който носех за всеки случай, ако ми се наложеше да остана да преспя на открито, и бързо напълних чашата, след което му я подадох. Той избухна в смях и каза:

— Да, доста чаши вино съм изпил през живота си. В какво друго да търся утеха, ако не във виното? Нима делото, на което съм посветил живота си, е възможно за когото и да било? Разбира се, че не е, но не всички го разбират. О, много малко са тези, които разбират от изкуство! Някои дори ме смятат за безделник, за търтей. Всичко изглежда лесно достъпно, щом човек е млад. Ето и този невинен трезв юноша ще разбере всичко това много по-късно, и то при условие че не съм сбъркал, като го взех за това, което мисля, че е.

Предложих на Арунс да се върнем двамата заедно в града и да се отбием в някоя странноприемница, за да хапнем, но той поклати глава:

— Не! Трябва да прекарам тук до залез-слънце, а дори и до настъпването на нощта. Тук, в пещерата няма ни ден, ни нощ. Тъй трябва да постъпя не само за да задоволя Велтурите. Имам още много работа и се нуждая от усамотение, чужденецо.

Разбрах тези думи като прощаване и не настоях повече. Той се обърна отново към стената и забрави за присъствието ми. Жестикулираше и си говореше сам. Но когато тръгнах към стълбата, се обърна към мен и каза:

— Виж, приятелю, тези, които нищо не разбират, искат всичко да е в по-ярки цветове и да бъде тъй, както е у съседа. Ето защо по света има много преуспели мазачи, които рисуват точно както иска публиката. На тях, разбира се, им е лесно. Но истинският художник е отговорен само пред съвестта си. Аз не съм от тези, които се съревновават с другите, аз сам оценявам работата си — аз, Арунс от Тарквиния. Ако ми искаш доброто, приятелю, остави ми за спомен и втория си съд. В него се плиска малко вино. Той само ще ти пречи с тежината си — навън слънцето все още пече, а ти трябва да извървиш целия път до града.

Аз оставих глинения съд на пода с желание да помогна на този необикновен човек, тъй като разбрах, че виното му е по-нужно, отколкото на мен. На сбогуване той каза:

— Ще се срещнем сигурно пак.

Не, не случайно видях формата на раковина, когато се спусках надолу по стълбите. Богинята сама ме доведе при живописеца, за да се запозная с него и да видя стенописа, върху който той работеше упорито. Но аз също му бях полезен — той се освободи от мъчителните съмнения, които толкова често дерзаят талантливите хора. Той беше заслужил всичко това — аз разбрах, че Арунс е един от тези, които се завръщат.

През следващите няколко седмици не ходих в гробницата от опасение да не наруша работата на Арунс с присъствието си, макар че често минавах оттам, когато се разхождах из града на мъртвите. Но една нощ — това беше по време на гроздобера — двамата се срещнахме на улицата. Той вървеше подкрепян от двама приятели — не можеше да направи и крачка сам. Беше прекалено пиян. Въпреки състоянието си обаче тутакси ме позна, спря се, прегърна ме и залепи мокра целувка на бузата ми. После изфъфли:

— Ето те и теб, чужденецо! Откога чакам да се срещнем! Е, вярно е, че щом изтрезнея, не обичам да се срещам с никого, дори и с такива добри приятели като теб. Но точно сега е най-подходящото време за срещи. Трябва да прочистя мозъка си, преди да се хвана отново за работа. Хайде да отидем, братко, и хубаво да се напием, за да изхвърлим всички глупости от главата си. Време е да се отърсим от земните дребнави неща и да се заемем с божествените…