Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

След като ми изговори всичко това със заплитащ се език, той възкликна:

— Но ти си трезвен, чужденецо! Защо бродиш нощем трезвен по улиците?

— Казвам се Турмс и съм йонийски бежанец — представих се аз на шумните приятели на Арунс, след което се обърнах към самия него: — По време на пълнолуние богинята ме мъчи и ме кара да бродя по улиците.

— Ела с нас — каза той — и аз ще те запозная с жива богиня.

Той ме взе под ръка, след което смъкна висящия от едното му ухо венец от лозови листа и го нахлупи на главата ми. Тръгнахме към дома, който родът Велтури бе дал на художника. Посрещна ни жена му, която не го нахока, а напротив, отвори широко входната врата, запали всички лампи, поднесе ни овощия, ръжен хляб и риба и дори се зае да среши разбърканата коса на мъжа си.

Почувствах се неудобно — като натрапник в къщата на почти непознат на мен човек. Ето защо побързах да се извиня на жената на Арунс и й се представих.

— Никога по-рано не съм срещал жена като теб — прибавих аз. — Всяка друга съпруга ще отправи упреци към мъжа си, който се връща пиян вкъщи, ще изхвърли приятелите му и ще продължи да го хока до зори, въпреки че е времето на гроздобера.

Тя въздъхна и отвърна:

— Ти явно не познаваш добре мъжа ми, а аз живея с него вече цели двадесет години. Уверявам те, че ролята ми на съпруга никак не е лека, но съм се научила да го разбирам, макар някоя друга жена, с по-слаб дух от моя, отдавна да го е напуснала. Знам, че съм му нужна. Напоследък дори се бях притеснила, тъй като от няколко седмици насам той не слагаше и капка вино в устата си, а все ходеше мрачен, размишляваше, въздишаше, пъшкаше, късаше скъпи парчета пергамент, на които бе нарисувал нещо, или трошеше восъчни плочки. Бях започнала да се боя дори за разсъдъка му. Но сега най-сетне съм спокойна. Знам, че той е в началото на някаква нова творба, и си обяснявам мъките му като мъки на твореца. Утре той ще бъде напълно спокоен, ще облече работната си дреха и ще отиде в гробницата още призори, за да не изпусне нито миг от драгоценното време. Арунс е добър мъж, никога не ме е бил. Единствената му слабост е, че пилее пари и никога не дава на приятелите си да плащат за виното, макар да е потънал до уши в дългове. Но и това не е кой знае каква беда, тъй като Велтурите се грижат за него и щом завърши работата, ще му купят нови дрехи и ще го обсипят с дарове.

Докато разговаряхме, Арунс излезе навън и се върна с амфора в ръце. Той счупи восъчния й печат, но не можа да изтегли запушалката. Жена му побърза да се притече на помощ, отпуши амфората и сипа от виното в голяма чаша, според рисунките й коринтска изработка. В стаята имаше и една прекрасна скъпа ваза с изображения в червени краски. Жалко, че една от дръжките й беше счупена.

Жената на Арунс ни наля от виното, без да го смесва с вода. Явно не искаше да подчертава факта, че някои от нас бяха вече съвсем пияни, а напротив, подаде ни с усмивка скъпи чаши и ги напълни, като не забрави да налее и на себе си.

— Тъй е най-добре — каза умната жена и отпи наздравица в моя чест. — Годините са ме научили, че ако и аз си пийна, понасям по-лесно пиенето на мъжа си. Тогава не ми е мъчно за изпочупените съдове, нито за изпотрошените скринове и столчета, нито пък за гредите на вратата, които често се разкъртват от гостите на Арунс, когато решат да си тръгнат.

Тя ми подаде керамична чаша, на дъното на която беше нарисуван сатир с кози крака, прегърнал през шията гола нимфа. Не бях допил още първата си чаша, когато изведнъж към нас се присъединиха отнякъде две танцьорки. Тъй като стаята беше малка, излязохме на двора.

Още в Рим бях чул да се разказва, че етруските танци, дори и най-неистовите от тях, са винаги свещени, тъй като от памтивека се изпълняват единствено с една и съща цел — за утеха на боговете. Като начало бях свидетел на два съвсем различни танца, тъй като танцьорките съблякоха част от дрехите си и затанцуваха полуголи, единствено за да ни доставят удоволствие. Поне на мен ми се стори така. Те изобщо не се нуждаеха от вино, още повече че един от приятелите на Арунс се оказа виртуозен свирач на флейта. Той засвири отначало бавно, но постепенно ускори темпото, докато накрая жените се виеха пред нас в истински вихър.

Най-накрая танцьорките захвърлиха и последните си дрехи и продължиха да танцуват голи под светлината на луната, а на гърдите им блестяха скъпоценни огърлици, подарък от другия приятел на Арунс, който приличаше на благородник въпреки скромните си дрехи. После разбрах, че всъщност беше един от младите представители на Велтурите. Трябваше да се сетя и по-рано, че е знатен, само като гледах фините му ръце, продълговатото му красиво лице и бадемовидните му очи.