Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Както искаш — каза той и без да чака повече, хвърли първи костите. Веднага след това обаче ми се извини: — Лошо хвърляне, но явно си го заслужавам.

Аз го победих само с малко преимущество и по-добре, защото по този начин Арнт нямаше да изживява прекалено болезнено загубата си. Станах с намерението да тръгвам. Младите воини ми отстъпиха път с уважение.

— Не забравяй да си вземеш пластинките от слонова кост! — извика след мен Ларс Велтури и ми ги подхвърли.

Аз ги прибрах със смях и казах, че това няма особено значение, тъй като за мен беше удоволствие да се срещна с него самия и да поиграем като приятели. Като чуха това юношите зяпнаха от изумление, а Ларс се усмихна лъчезарно и каза:

— Още днес или най-късно утре сутринта ще изпратя роба си да ти донесе печалбата. Ако забравя, много те моля, не се срамувай, а непременно ми напомни!

Но той не забрави за дължимото. Още същата вечер в странноприемницата, в която бях отседнал, се появи слуга на Велтури, облечен в твърде красиви дрехи, който носеше в кожена торба цял талант сребро. Подаде ми я без много предисловия и поиска да му върна пластинките от слонова кост, които принадлежаха на господаря му. Чак тогава разбрах какво имаше предвид Ларс Арнт, когато говореше за цял залог. Един талант сребро беше огромно богатство, с което бих могъл да си построя къща и да си купя земи, както и да си наема прислуга. Реших никога вече да не докосвам кости за игра, докато бях все още в Тарквиния, въпреки многобройните изкушения, на които бях подлаган.

Когато се върнах в Рим, бях истински богаташ. Пътят към града беше открит, тъй като волските се бяха отказали да го обсаждат през зимата. Не показвах на никого, че съм се замогнал, а живеех скромно като хората около мен. Всичко, което Хеката ми дари в Тарквиния, бях взел със себе си, но на връщане към Рим се хванах като прост моряк на кораб, който пренасяше зърно. Етруските бяха започнали отново да продават жито на Рим, тъй като градът бе изпаднал в затруднение заради войската на Кориолан. Те разбираха, че римският сенат може да реши да купува житото за града от Сицилия и побързаха да предложат услугите си, преди търговците от Панорм да ги преварят.

И така, беше късна есен, когато отново се озовах на брега, точно пред пазара за добитък, и тръгнах пешком покрай Тибър. По раменете си имах следи от въжетата, с които бяхме теглили кораба със зърното до самото пристанище. В обикновена торба от козя кожа аз носех своя талант сребро. Като прост моряк можех лесно да го сваля на брега, без да бъда проверен от квесторите. Но аз сметнах за необходимо да настоя среброто ми да бъде записано в градските книги. За мен това имаше значение, тъй като не исках за в бъдеще да ме смятат за просяк в дома на Терций Валерий.

Когато видяха колко съм богат, другите моряци избухнаха в смях и се развикаха, че ако са знаели за среброто ми по-рано, отдавна да са ме убили, да са хвърлили тялото ми в морето и да са прибрали богатството ми. Но собственикът на кораба ми плати полагаемото се в медни монети и аз прибрах заплатата в кесията си. В Рим се ценяха преди всичко пестеливите хора.

С торба сребро на гърба си, облечен в дрипи и обут в прости сандали, с доста дълга брада и сплъстена от пътя коса, аз крачех из тесните улички на Рим и дишах въздуха, пропит от блатните изпарения. При храма на Меркурий срещнах полуслепия авгур, бе все тъй мръсен, с невчесана коса и с крива пастирска тояга в ръка. Той явно чакаше да се появи някой доверчив чужденец, на когото би могъл да гадае и да разкрие благоразположението на боговете, както и да му покаже забележителностите на града. Поздравих го и му се усмихнах като на стар приятел, но той не ме позна, а се намръщи и ми обърна гръб. Ускорих стъпките си и се насочих право към дома на Терций Валерий. Ревът на добитъка затихваше, както се отдалечавах от пазара. Бързах да се прибера у дома. Тялото ми жадуваше за Арсиное.

Вратите на дома на Терций Валерий бяха широко разтворени, но когато се опитах да вляза, робът вратар взе тоягата си и за малко да ме удари. Той изобщо не можа да ме познае и чак когато споменах името му, ръката му се отпусна. Терций Валерий е в сената, каза ми той, а господарката си е вкъщи.

Когато влязох в двора, към мен се втурна Мисме и прегърна коленете ми. Тя беше пораснала, бузките й бяха още по-кръгли, а косите й бяха започнали да се къдрят. Вдигна поглед към мен, и видях в усмихнатите й очи очите на Микон. Изведнъж момиченцето се намръщи, помириса дрехите ми и каза с упрек: