Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Още през първия ден от прекарването си във Вейи аз тръгнах да се разходя из града и да подишам свежия му въздух, който в сравнение с въздуха на Рим, наситен с блатни изпарения, беше наистина чародеен. Оказах се случайно на малък площад и седнах на една изтъркана от времето каменна скамейка. Хората бързаха, заети с всекидневните си задачи. Търговец водеше магаре с два коша, пълни с плодове. Селянка положи на чиста кърпа на земята късове сирене за продан. Изведнъж ме обзе много странно чувство. Струваше ми се, че и по-рано съм бил тук и съм гледал други забързани търговци и други обикновени жители на града. Бях обхванат и от необяснимо чувство на блаженство. Барелефите от глина, украсяващи близкия дом, ми изглеждаха извънредно познати. Станах и свих зад един от близките ъгли, всичко отново ми се струваше близко и познато. Точно пред мен в далечния край на улицата се извисяваше някакъв храм. Сигурен бях, че съм виждал по-рано предната страна и колоните му.

Удивително красиви, изрисуваните с ярки цветове статуи по покрива на храма представяха Артемида, която защитаваше елена си от Херакъл. Другите богове ги бяха наобиколили и наблюдаваха с усмивка действието. Изкачих се по стълбите на храма и тръгнах към портала с колоните.

Сънливият служител на храма потопи свежа клонка в свещена вода и ме напръска с нея. Вече нямах съмнение, всичко това бях преживял някога по-рано, в някакъв по-раншен живот.

Дълбоко в храма, във вътрешната цела, се издигаше статуя на богинята на Вейи. Лъч светлина падаше на главата й от пролуката на покрива. Лицето й бе красиво и омайно. Устните й се усмихваха, тя държеше в ръцете си младенец, а в краката й стоеше гъска. Не беше необходимо да се обръщам към служителя на храма, за да узная името на богинята, защото с дете в ръце и с гъска в краката се изобразяваше само една от безсмъртните. Ала не можех да си обясня откъде знаех името й — Уни. Положих лявата си длан на челото, а дясната си ръка вдигнах, за да я поздравя. Нещо ми подсказваше, че мястото, където се намирах, е една от най-древните и най-свещените обители — по-старо от самия храм и от града наоколо.

Жрецът отсъстваше и служителят, който позна по дрехите, че съм чужденец, започна да разказва за даровете и светините, поставени до двете стени отстрани. Но аз нямах намерение да го слушам и му направих знак с глава да се оттегли. Бях привлечен единствено от Уни, тази, която олицетворяваше женската нежност и доброта.

Чак тогава си спомних, че бях преживял нещо подобно преди години в храма в Ерикс. Тогава сънувах чудесен сън и все още го помнех добре. С мен, разбира се, и по-рано се беше случвало наяве видяното в съня, но все пак бях озадачен: каква връзка можеше да има между светилището на Афродита в Ерикс и този храм на милосърдната любов и майчиното щастие. Възможно ли е богинята да си прави шеги с мен?

В началото на лятото из Вейи се понесоха слухове, че войската на волските, предвождана от Кориолан, се придвижва към Рим, за да отмъсти за оскърбленията и гоненията, на които волските бяха подлагани от доста отдавна в този град. Но римските воини не излезли да пресрещнат вражеската войска, както обикновено ставаше в такива случаи. Ето защо се говореше, макар това да звучеше невероятно, че Рим се готви за обсада.

Пътят към Рим беше само един ден, но аз не се насочих натам, а тръгнах още по на север, към езерото на Вейи, а оттам по живописен път през хълмисти местности към Цере, град, разположен на самия морски бряг. Първото ми впечатление от езерото беше, че никога не съм виждал нищо по-царствено. То приличаше на блестящо сребърно огледало, а над спокойната му повърхност се стелеше мъгла, обагрена в розово и оранжево от изгрева на слънцето. Сам не зная какво точно ме развълнува тъй много. Чувах тихия плясък на прибрежните вълни, наслаждавах се на въздуха, съвсем различен от морския въздух, който бях дишал през по-голямата част от живота си. Сърцето ми подсказваше, че аз не съм просто пътешественик, който е дошъл да се възхищава на далечни земи. В душата си знаех, че и по-рано съм бил тук.

В Цере се озовах в града на мъртвите, който се намираше в далечния край на дълбока долина. Именно там разбрах колко велика и единна е земята на етруските. От двете страни на свещената алея се издигаха могили, укрепени с каменна облицовка. В техните дълбини почиваха древните владетели на града, обкръжени от жертвени дарове. Когато разбра, че идвам от Рим, пазачът на града на мъртвите ми показа могилата на предшествениците на рода на Тарквиний, които по това време имаха вече високо положение в Рим и смятаха новия си град и населението му за големи грешници. Ето защо всички властници от този род се погребваха в Цере с изключение на последния, който бе изпъден от Рим и бе погребан в гръцкия град Куме.