Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Всъщност той съвсем не беше глупав и бездарен, само че способностите му бяха от по-особен вид. Братята му били надарени с таланта на властници. Те превърнали Рим в процъфтяващ град, пръв сред първите. Но всеки човек, дори и най-незначителният на вид, притежава някакви способности, присъщи единствено нему. Често се случва тъй, че умението или талантът остават незабелязани от околните. На някои други на вид обикновени хора им се случва поне веднъж в живота си да извършат нещо героично, както е примерът с Хораций Едноокия, който отбранявал сам моста Сублиций от настъпващите етруски. Цял живот смятан за глупав, макар и много силен, той си спечелил най-накрая уважението на съгражданите, макар и с цената на живота си, въпреки че Ларс Порсена завладял в края на краищата града.

Толкова обширни земи като тези, които притежаваше Терций Валерий, не биха могли да бъдат поддържани добре от глупав и бездарен човек. Сигурно бе предал синовете си на ликторите не толкова от честолюбие, колкото от морален дълг да следва достойните политически дела на братята си и да не признае в никакъв случай едноличната власт, за каквато са ламтели синовете му. Патрициите — поколение след поколение, особено тези, които произлизаха от старите етруски родове — се стремяха да бъдат истински римляни дори повече и от самите кореняци на града. Човек би помислил, че именно тези, които имаха етруски произход, биха желали властникът на града да бъде също от етруските царе. Странно обаче те не искаха това. Предпочитаха да бъдат само измежду знатните в града, да участват в сената, като трибуни, или просто да заемат високи постове във войската.

Ние с Арсиное се грижехме за Терций Валерий. Когато започна да оздравява и силите му се възвърнаха, той не скриваше благодарността си към нас. Вече не смяташе Арсиное за своя жена, а си спомняше ясно как се беше срещнал с нея и вярваше, че действително покойната му жена се е вселила тогава за кратък момент в тялото на Арсиное, за да му напомни да се грижи за себе си.

Когато беше в състояние отново да се движи свободно, аз намерих масажист, който да се погрижи за лицето му. Скоро не остана и следа от временната парализа, макар от ъгълчето на устата му все още понякога да течеше слюнка. Арсиное носеше винаги със себе си голяма чиста ленена кърпа и бършеше лицето на стареца като грижовна дъщеря. Тя започна да взима участие и в домакинството и да се разпорежда с робите и с прислужниците на дома. Готвенето се подобри и самият Терций започна да се храни здравословно. Чистенето на къщата се вършеше много по-редовно. Слугите миеха пода, бършеха прах от статуите на домашните богове и поддържаха посудата в изряден вид, а Арсиное следеше никой да не мързелува и самата тя участваше усърдно в непрекъснатото лъскане и миене. Никога по-рано не бях и подозирал дори, че Арсиное може да има толкова голяма склонност към домакинска работа. Ето защо веднъж й изказах удивлението си, а тя отвърна:

— Ах, Турмс, толкова малко ме познаваш. Нима не съм ти повтаряла много пъти, че женската ми натура се стреми само към едно — дом и спокойствие. За това обаче е необходим покрив над главата и няколко слуги, които да ти се подчиняват. Ето че го имам при този благороден болен старец и вече нищо друго не ми е нужно.

Всичко това не ме радваше особено, защото, макар да спеше при мен нощем и да отвръщаше на ласките ми, струваше ми се, че Арсиное през цялото време мисли за съвсем други неща. Всъщност би трябвало да съм доволен, тъй като Арсиное беше по-спокойна и се усмихваше по-често, но аз изпитвах някакво неопределено недоволство. След известно време Арсиное ми каза:

— Ах, Турмс, защо лицето ти е винаги тъй кисело? Нима не ти дарявам ласките си или може би си престанал да ме обичаш? Забрави ли какво сме преживели заедно! Аз още не мога да си спомня без трепет примитивния живот, който водихме при сиканите. Водена от страстта си към теб, аз те следвах из дивите гори. Но най-сетне намерих безопасно хубаво място и повярвай ми, искам да останем тук завинаги.

Колкото до събитията в града, сенатът наистина реши да осъди бившия си герой Гай Марций. Както е известно, след превземането на волския град Кориоли започнали да наричат Марций Кориолан и му дали право да участва в тържествата, седнал до консулите. А ето че сега го обвиняваха в пренебрежително отношение към плебеите и в таен стремеж към еднолична власт в Рим. Той имаше известна причина да мрази народа, тъй като, докато се биеше в свещените градове, домът му бе разграбен, след което бе изгорен до основи и имаше дори опасност самият Марций да бъде предаден едва ли не в робство. Гордостта не му позволяваше да забрави всички тези неправди и унижения. Плебеите се успокоиха впоследствие, след като добиха правото да участват в народния трибунат, който можеше да отменя решенията на магистратите или сената, ако такива решения бяха в ущърб на народа, но Кориолан никога не се съгласи да отстъпва и да дава път на народните трибуни, а ако ги срещнеше по улицата, дори плюеше след тях. Ето защо плебеите бяха решили да му отмъстят.