Хорхе Борхес - Смърт и компас

Разговорът в дома на Фарадж премина от несравнимите добродетели на владетеля към тези на брат му, емира; по-късно, вече в градината, заговориха за рози. Абу-л-Касим се закле, че никои рози не могат да се мерят с онези, които красят андалуските градини, макар че дори не ги бе погледнал. Фарадж не се впечатли от ласкателството; отбеляза, че ученият Ибн Кутайба описва една прелестна разновидност на вечнозелената роза, която се среща в градините на Индостан и чиито алени листенца изписват словата: „Няма Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк“. Добави, че Абу-л-Касим несъмнено познава тези рози. Абу-л-Касим го изгледа с тревога. Ако отговореше утвърдително, всички щяха с пълно право да го сметнат за нагъл измамник; отговореше ли отрицателно, щяха да го вземат за неверник. Накрая реши да промърмори, че Всевишният държи ключовете на всички загадки и че на земята няма нищо свежо или прецъфтяло, което да не е записано в Неговата Книга. Тези слова, взети от една от първите сури, бяха посрещнати с почтителен шепот. Възгордял се от диалектическата си победа, Абу-л-Касим се канеше да добави, че Аллах е съвършен в делата си и непостижим. Тогава обаче Авероес, предугаждайки твърде далечните доводи на още неродения Хюм, заяви:

— По-лесно бих допуснал, че ученият Ибн Кутайба или преписвачите са сгрешили, отколкото че на земята има рози, на които е изписан символът на вярата.

— Така е. Велики и истинни слова — рече Абу-л-Касим.

— Един пътешественик — спомни си поетът Абдул бен Малик — разправя за някакво дърво, чиито плодове представляват зелени птици. По-лесно бих повярвал на неговите приказки, отколкото че има рози с букви.

— Цветът на птиците — обади се Авероес — сякаш придава достоверност на чудото. Освен това и плодовете, и птиците спадат към природния свят, а писмото е изкуство. По-лесно е да преминем от листата към птиците, отколкото от розите към буквите.

Един от гостите с негодувание отрече думите, че писмото е изкуство, понеже първообразът на Корана — Майката на Книгата 245 — предхожда Сътворението и се пази на небето. Друг заговори за Джахиз 246от Басра, според когото Коранът е материя, способна да приеме човешки или животински образ — становище, явно съвместимо с мнението на онези, които приписват на Корана две лица. Фарадж изложи надълго ортодоксалното учение. Коранът (рече той) е един от атрибутите на Аллаха подобно на Неговото състрадание; той се записва в книга, изрича се с езика, запомня се със сърцето; речта, знаците, писмото са все човешки дела, ала Коранът е неотменим и вечен. Авероес, който бе коментирал Платоновия диалог „Държавата“, можеше да отговори, че Майката на Книгата е нещо като неин Платонов образец, но забеляза, че за Абу-л-Касим богословието е съвсем недостъпна материя.

Неколцина от присъстващите, които също бяха забелязали това, настойчиво замолиха пътешественика да им разправи за някое чудо. По онова време, както и в наши дни, светът беше безмилостен; само смелчаците можеха да го пребродят, а също и негодниците, които не се спират пред нищо. Паметта на Абу-л-Касим бе огледало, което отразяваше боязливостта му. Какво ли можеше да разкаже? Отгоре на всичко искаха чудеса от него, а чудото не се поддава на описание; докато луната на Бенгалия не е като луната на Йемен, но все пак може да се опише със същите думи. След кратко колебание Абу-л-Касим заговори:

— Който странства из разни страни и градове — поде той с благоговение, — вижда много неща, достойни за възхвала. Да вземем например тази история, която съм разправял един-единствен път на турския султан. Случи се в Син Калан (Кантон), където реката, наречена Жива вода, се влива в морето.

Фарадж запита дали този град се намира на много левги от стената, която е издигнал Искендер Зу-л-Карнайн (Александър Македонски Двурогия), за да спре Гог и Магог 247.

— Пустини ги делят — отвърна Абу-л-Касим с неволна надменност. — Четирийсет дни трябва да пътува един керван, докато зърне в далечината кулите й, и още толкова, казват, докато стигне до нея. В Син Калан не познавам ни един, който да е виждал стената или да познава някой, който я е видял.

За миг Авероес усети как го обзима страхът от суровата безкрайност, от първичното пространство, от първичната материя. Погледна симетричната градина; почувства се остарял, безполезен, недействителен. Абул Касим разказваше нататък:

— Една вечер търговците мюсюлмани от Син Калан ме заведоха в къща от боядисано дърво, в която живееха много хора. Няма как да се опише тази къща, която се състоеше само от една стая с множество ниши или балкони, наредени едни над други. В тези кухини имаше хора, които ядяха и пиеха; хора видях и на пода, и на някаква тераса. Людете, застанали на терасата, биеха барабани и свиреха на лютня, с изключение на петнайсет-двайсет души (с кърмъзени маски), които се молеха, припяваха или разговаряха. Бяха оковани, а нямаше тъмница; яздеха, а не се виждаха коне; биеха се, а сабите им бяха от тръстика; ужким умираха, а ето че пак ставаха на крака.