Хорхе Борхес - Смърт и компас

Роден съм в Мариенбург през 1908 година. Две страсти, днес почти забравени — музиката и метафизиката — ми позволиха да посрещна смело и даже щастливо множество злополучни години. Не мога да изброя всичките си благодетели, но две имена няма как да пропусна — Брамс и Шопенхауер. Често търсех убежище и в поезията; към вече споменатите искам да прибавя и едно друго могъщо германско име — Уилям Шекспир. Преди това се увличах по богословието, но от тази фантастична наука (както и от християнската вяра) завинаги ме откъсна Шопенхауер благодарение на директните си доводи; Шекспир и Брамс също, поради безкрайното многообразие на техния свят. Ако някой се спира поразен, тръпнещ от нежност и признателност пред която и да е творба на тези блажени мъже, дано узнае, че някога и аз тръпнех така — аз, ненавистният.

Някъде към 1927 година в живота ми навлязоха Ницше и Шпенглер. Един писател от XVIII век отбелязва, че никой не иска да дължи каквото и да е на съвременниците си; за да се освободя от това влияние, което чувствах угнетяващо, написах статия, озаглавена „Abrechnung mit Spengler“ 231. В нея изтъквах, че най-безспорният паметник на чертите, които авторът нарича фаустовски, не е компилативната драма на Гьоте 232, а една поема, сътворена преди двайсет века — „De rerum natura“ 233. Все пак отдадох дължимото на откровеността на нашия философ на историята, на неговия дълбоко германски (kerndeutsch) военен дух. През 1929 година станах член на партията.

Малко неща ще кажа за годините на обучението ми. За мен те се оказаха по-сурови, отколкото за мнозина други, защото, макар да не ми липсва смелост, нямам никаква склонност към насилие. Въпреки всичко осъзнах, че се намираме на прага на ново време — а това ново време подобно на началните години на исляма или християнството изискваше и нови хора. Като личности моите другари ми бяха омразни; напразно се мъчех да се убедя, че за високата цел, която ни бе събрала, не бяхме отделни личности.

Богословите твърдят, че ако Божието внимание се отклони дори за миг от десницата ми, с която пиша, тя ще се превърне в нищо, сякаш изпепелена от невидим огън. Никой не може да съществува, казвам ви, никой не може дори да отпие глътка вода или да отчупи къшей хляб без оправдание. За всеки човек това оправдание е различно; аз например очаквах неумолимата война, която щеше да подложи на изпитание вярата ни. Достатъчно ми бе да зная, че и аз ще съм участник в сраженията й. Понякога се страхувах, че ще бъдем разочаровани от малодушието на Англия и Русия. Сляпата случайност — или съдбата — изтъка другояче бъдещето ми; вечерта на 1 март 1939-а в Тилсит имаше безредици, които вестниците не отразиха; на улицата зад синагогата два куршума пронизаха крака ми и се наложи да го ампутират 234. Няколко дена по-късно нашите войски влязоха в Бохемия; когато сирените оповестиха новината, аз бездействах в болницата, опитвайки се да се изгубя до самозабрава в книгите на Шопенхауер. На перваза на прозореца дремеше огромен тлъст котарак — символ на моята безполезна участ.

В първия том на „Parerga und Paralipomena“ прочетох за пореден път, че всички събития, които могат да се случат на човека, от мига на раждането до смъртния му час, са предопределени от самия него. И тъй, всяко нехайство е умишлено, всяка случайна среща е предварително уговорена, всяко унижение е покаяние, всеки неуспех — загадъчна победа, всяка смърт — самоубийство. Няма по-изтънчена утеха от мисълта, че сами сме избрали нещастията си; тази лична телеология ни разкрива един таен порядък и по чуден начин ни слива с божественото. Каква незнайна цел, разсъждавах аз, ме накара да потърся именно онази вечер онези куршуми и това осакатяване? Не страхът от войната — в това бях сигурен; не, нещо по-дълбоко. Накрая ми се стори, че разбрах. Да умреш за една религия, е по-просто, отколкото да я изживееш пълноценно. Да се бориш с дивите зверове в Ефес, е по-лесно (хиляди незнайни мъченици са го сторили), отколкото да бъдеш Павел, раб на Иисуса Христа; едно отделно действие е по-незначително от всичките часове на човешкия живот. Битката и славата са лесни; начинанието на Разколников е било много по-мъчно от това на Наполеон. На 7 февруари 1941 година бях назначен за заместник-директор на концентрационния лагер Тарновиц.

Изпълнението на тази длъжност не ми бе приятно, но никога не проявих нехайство. Страхливецът се подлага на изпитание сред сабите; милостивият, състрадателният търси проверката на затворите и на чуждата болка. По своята същност нацизмът е морален акт, отърсване от стария, покварен човек, за да бъде издигнат на негово място новият. В сражението, сред виковете на капитаните и всеобщата глъчка, тази промяна е обичайна; не е тъй обаче в грубия зандан, където лукавото състрадание ни изкушава с древни прояви на нежност. Неслучайно пиша думата „състрадание“; за висшия човек това качество е последният грях на Заратустра. Почти го извърших (признавам си), когато от Бреслау при нас бе изпратен прочутият поет Давид Ерусалим.