Хорхе Борхес - Смърт и компас

Разбрах, че повече няма да видя Дамиан, и се помъчих да си представя лицето му; зрителната ми памет е тъй слаба, че си спомних само образа му от една снимка, направена от Ганон. В това няма нищо необичайно, тъй като съм виждал самия човек един-единствен път в началото на 1942-ра, а снимката му — много пъти. Ганон ми я беше пратил; по някое време я изгубих и повече не съм я търсил. Даже ме хваща страх при мисълта, че може някога да я намеря.

Следващата случка стана в Монтевидео, няколко месеца по-късно. Трескавият, мъчителен край на Дамиан ме подтикна да напиша фантастичен разказ за разгрома при Масолиер; Емир Родригес Монегал 211, с когото споделих идеята си, ми даде кратка бележка до полковник Дионисио Табарес, участник в това сражение.

Полковникът ме прие след вечеря. Седнал в люлеещ се стол на двора, той си припомняше в безпорядък, но с любов отминалите времена. Говореше за боеприпаси, които все не пристигали навреме, за изнурени коне, за изнемогващи и потънали в прах мъже, извървели лабиринти от преходи, за Саравия, който можел да завземе Монтевидео, но се отклонил, „защото гаучото се плаши от града“, за безброй прерязани гърла, за една гражданска война, която ми се видя по-скоро като сън на кръволок, отколкото като сблъсък на две войски. Говореше за Илиескас, за Тупамбае 212, за Масолиер.

Разказът му бе твърде точен, жив и образен; веднага проумях, че вече го е повтарял безброй пъти, и се уплаших, че зад тези слова едва ли са останали някакви истински спомени. При една кратка пауза успях да вметна името на Дамиан.

— Дамиан? Педро Дамиан? — рече полковникът. — Да, един такъв служи при мен. Беше индианче, момчетата му викаха Дайман.

Тук избухна в гръмък смях, но веднага побърза да спре с престорено или искрено неудобство. Вече с друг тон добави, че и войната, както и жената, служи за проверка на мъжете и че преди да е влязъл в битка, никой не познава истинската си същност. Някой може да се мисли за страхливец, а току-виж се оказал смелчага, или пък обратно, както се случило с горкия Дамиан, който се пъчел из кръчмите с бялата си лента 213, а после се огънал при Масолиер.

В няколко престрелки със сумакос 214 се държал мъжки, но съвсем друго било, когато двете войски застанали една срещу друга и под грохота на канонадата всеки изпитал усещането, че пет хиляди души са се стекли на това място, за да убият именно него. Клетото индианче дотогава било живяло кротко сред овцете, а ето че изведнъж се оказало повлечено от пороя на тази освободителна борба…

Колкото и да е нелепо, разказът на Табарес дълбоко ме смути. Бих предпочел друго развитие на събитията. Несъзнателно си бях създал своеобразен кумир от стария Дамиан, с когото бях прекарал само един следобед, и то преди много години; думите на Табарес направиха на пух и прах кумира ми. Изведнъж проумях сдържаността и упоритата самота на Дамиан; те са били продиктувани не от скромност, а от преживяния позор. Напразно си повтарях, че човек, неспирно преследван от спомена за някоя малодушна постъпка, е по-сложен и по-интересен от човек, който чисто и просто си е смел по природа. Гаучото Мартин Фиеро, мислех си, далеч не е тъй паметен образ като Господаря Джим или Разумов 215.

Вярно е, но все пак като аржентински гаучо Дамиан е бил длъжен да бъде един Мартин Фиеро — най-вече пред уругвайските гаучоси. В изреченото и премълчаното от Табарес долових суровия вкус на онова, което се нарича артигизъм 216 — вярата (може би неоспорима), че Уругвай е по-първична страна от нашата и следователно жителите й са по-смели… Спомням си, че тази вечер се сбогувахме с пресилена сърдечност.

През зимата липсата на една-две подробности, нужни за моя фантастичен разказ (който с тромаво упорство отказваше да приеме желаната форма), ме накара да посетя отново дома на полковник Табарес. Заварих при него друг възрастен господин — доктор Хуан Франсиско Амаро от Пайсанду, който също се бе сражавал в революцията на Саравия. Както можеше да се очаква, отворихме дума за Масолиер. Амаро разказа няколко занимателни случки, а после добави бавно, сякаш разсъждаваше на глас:

— Помня, че нощувахме в „Санта Ирене“ и към нас се присъединиха неколцина. Сред тях бяха един французин, ветеринар, който почина в навечерието на боя, и един момък от Ентре Риос, стригач на овце, викаха му Педро Дамиан.

Аз рязко се намесих:

— Знам, знам, оня аржентинец, който се огънал пред куршумите.

Замълчах веднага; двамата ме гледаха смутени.