Хорхе Борхес - Смърт и компас

Истината е, че съм единствен по рода си. Не ме е грижа за това, което един човек може да предаде на други; подобно на философа и аз смятам, че писмото е безсилно да предаде каквото и да е. Досадните и делнични дреболии не намират подслон в духа ми, сътворен за величавото; така и не ми се удаде да запомня разликата между отделните букви. Някакво благородно нетърпение не ми позволи да се науча да чета. Понякога съжалявам за това, понеже дните и нощите са тъй дълги.

Разбира се, не ми липсват развлечения. Досущ като овен, който напада стремглаво, тичам из каменните галерии, докато не рухна, замаян от умора. Сгушвам се в сянката на някой кладенец или в извивката на някой коридор и сам си играя на криеница. Има разни тераси, от които скачам, докато не се облея в кръв. По всяко време мога да се преструвам на заспал, като затварям очи и дишам дълбоко. (Понякога действително заспивам, понякога отварям очи и виждам, че цветът на деня се е променил.) Но от всички игри най ми е по сърце да си играя на друг Астерий. Представям си, че той ми е дошъл на гости и го развеждам из дома си. И ето че му казвам с голяма почит: „Сега ще се върнем на същия кръстопът“ или „Сега ще излезем в друг двор“, или „Знаех си, че този улей ще ти допадне“, или „Я виж как се е напълнил с пясък оня кладенец“, или „Ей сега ще видиш как се раздвоява подземният проход“. Понякога правя грешки и двамата се смеем непринудено.

Не само съчинявам такива игри; много време съм прекарал и в размишления за самия дом. Всичките му части се повтарят безброй пъти, всяко място досущ прилича на някое друго. Тук няма само един кладенец, един двор, една поилка, едни ясли — не, има четиринайсет (безкрайно много) ясли, поилки, дворове, кладенеца. Домът е с размерите на света; по-точно, той е самият свят. Все пак, обикаляйки до пълна изнемога дворове с кладенци и прашни галерии от сив камък, накрая стигнах до улицата и видях храма на Двойната секира и морето. Не го проумях веднага, ала едно нощно прозрение ми разкри, че и моретата, и храмовете също са четиринайсет на брой (безкрайно много). Всичко се повтаря много пъти, четиринайсет пъти, но две неща на този свят явно са единствени по рода си: горе — тайнственото слънце; долу — Астерий. Може би тъкмо аз съм създал и звездите, и слънцето, и този огромен дом, но вече не си спомням.

На всеки девет години тук влизат девет души, за да ги избавя от всяко зло. Чувам стъпките или гласовете им нейде из каменните галерии и радостно се втурвам да ги посрещна. Цялата церемония трае само няколко минути. Падат един подир друг, дори не се налага да си изцапам ръцете с кръв. Всеки си остава там, където е паднал, а труповете ми помагат да различа една галерия от друга. Не зная кои са тези хора, но зная, че един от тях в смъртния си час предрече, че някой ден ще се яви и моят избавител. Оттогава самотата не ме мъчи, понеже зная, че спасителят ми живее на тоя свят и накрая ще се издигне над праха. Ако слухът ми възприемаше цялата гълчава на света, щях да доловя стъпките му. Дано ме отведе някъде другаде, където няма толкова галерии и толкова врати. Какъв ли ще бъде избавителят ми?, питам се. Дали ще е бик или човек? А може би бик с човешка глава? Или ще е същият като мен?

Бронзовият меч отрази лъчите на утринното слънце. Вече нямаше и следа от кръв.

— Ще повярваш ли, Ариадна? — рече Тезей. — Минотавърът почти не оказа съпротива.

На Марта Москера Ийстмън

Преди близо две години (загубил съм писмото) Ганон ми писа от Гуалегуайчу 207, че ми праща един превод — вероятно първия на испански — на поемата The Past („Миналото“) от Ралф Уолдо Емерсън; в послепис добавяше, че дон Педро Дамиан, когото едва ли съм забравил, е починал преди няколко нощи от белодробен кръвоизлив. Повален от треската, човекът отново преживял в бълнуването си кървавата битка при Масолиер 208; този предвидим факт напълно оправдаваше очакванията, защото деветнайсет-двайсетгодишен дон Педро се бе сражавал под знамената на Апарисио Саравия 209. Революцията от 1904 година го заварила в някакъв чифлик в Рио Негро или Пайсанду, където работел като ратай; Педро Дамиан бил родом от Гуалегуай, провинция Ентре Риос, но на драго сърце последвал другарите си, въодушевен и безхитростен като тях.

Взел участие в няколко стълкновения, а накрая и в решителната битка; през 1905-а се завърнал в родината си и със смирено постоянство отново се захванал със земеделие. Доколкото ми е известно, повече не е напускал родния си край. Последните трийсет години прекарал в колиба, откъсната от света, на три-четири километра от Нянкай 210; в този пущинак една вечер разговарях с него (или по-скоро — опитах се да разговарям) през 1942 година. Беше ограничен човек и говореше малко. Цялата му житейска история се изчерпваше с грохота и яростта на боя при Масолиер; нищо чудно, че в смъртния си час отново ги е преживял…