Хорхе Борхес - Смърт и компас

Ето моите догадки. Понеже се е държал като страхливец на бойното поле, Дамиан е посветил остатъка от живота си, за да изкупи тази срамна слабост. Завърнал се е в Ентре Риос; повече не е вдигнал ръка срещу човек, не е белязал никого 223, не е търсел слава на храбрец, ала в полята на Нянкай се е закалил, борейки се с пустошта и дивите стада.

Така, полека, без сам да знае, е подготвял чудото. Желаел е от все сърце: „Ако съдбата ми изпрати още една битка, този път ще се държа достойно“. Четирийсет години е очаквал с неясна надежда и накрая съдбата му я е пратила в сетния му час. Пратила я е под формата на трескаво видение, но още древните гърци са знаели, че ние сме само сенки от един сън. В агонията си е преживял повторно своята битка, но този път се е проявил като истински мъж, оглавил е последната атака и един куршум го е пронизал право в гърдите. Така през 1946 година благодарение на страстния си копнеж Педро Дамиан е загинал в разгрома при Масолиер, който се е състоял в края на зимата или в началото на пролетта на 1904 година.

В Summa Theologiae 224 се отрича, че Бог е способен да отменя миналото, ала не се казва нищо за обърканата плетеница от причини и следствия, тъй необятна и всепроникваща, че надали може да се заличи едно-единствено отминало събитие, дори и най-маловажното, без да се премахне и настоящето. Да се промени миналото, не значи да се промени само едно събитие, а да се заличат и неговите последици, които са кажи-речи безбройни. Другояче казано, това значи да се създадат две световни истории. В първата (да речем) Педро Дамиан издъхва в Ентре Риос през 1946 година, а във втората — при Масолиер през 1904 година. Именно в тази история живеем сега, но първата не е била премахната веднага, откъдето произтичат и споменатите по-горе противоречия. У полковник Дионисио Табарес откриваме всичките й етапи: най-напред той се сети, че Дамиан се е държал като страхливец; после пък напълно го забрави; накрая си спомни героичната му гибел. Също тъй показателна е и участта на овчаря Абароа; склонен съм да мисля, че той е умрял, защото си е спомнял прекалено много неща за дон Педро Дамиан.

Що се отнася до мен, не вярвам да ме заплашва подобна опасност. Удаде ми се да разгадая и да опиша процес, недостъпен за хората, един вид скандален каприз на разума; някои обстоятелства обаче стесняват донякъде тази страшна привилегия. Засега не съм сигурен, че написаното от мен е вярно от край до край. Подозирам, че в разказа ми са се вмъкнали лъжливи спомени. Подозирам, че Педро Дамиан (ако е съществувал изобщо) не се е казвал Педро Дамиан, а аз съм го запомнил под това име просто за да повярвам някой ден, че неговата история ми е била внушена от доводите на Петрус Дамиани. Нещо подобно е станало и със споменатата в началото поема, която разглежда неотменимостта на миналото. През 1951 година ще си помисля, че съм съчинил фантастичен разказ, а в действителност ще съм описал истинска случка; така и простодушният Вергилий 225преди близо две хиляди години е смятал, че възвестява раждането на един човек, а всъщност е предрекъл раждането на Бога.

Клетият Дамиан! Смъртта го е покосила едва двайсетгодишен в една печална и неизвестна война, в една домашна битка, но той все пак е получил онова, за което сърцето му тъй дълго е копняло — и на света едва ли има по-голямо щастие.

Казвам се Ото Дитрих цур Линде. Един от предшествениците ми, Кристоф цур Линде, е загинал в кавалерийската атака, която е решила победата при Цорндорф 227. В самия край на 1870-а прадядо ми по майчина линия, Улрих Форкел, е бил убит в гората Маршноар от френски волни стрелци 228; баща ми, капитан Дитрих цур Линде, се е отличил при обсадата на Намюр 229през 1914 г., а две години по-късно — при прекосяването на Дунав 230. Що се отнася до мен, скоро ще бъда разстрелян като мъчител и убиец. Съдът бе справедлив; от самото начало се признах за виновен. Утре, когато часовникът на затвора отмери девет, вече ще съм влязъл в царството на смъртта; естествено е да мисля за предците си, защото съм тъй близо до тяхната сянка, че в известен смисъл съм се превърнал в тях самите.

По време на процеса (който за щастие не трая дълго) мълчах; да се оправдавам, би означавало само да бавя присъдата и щеше да изглежда като проява на малодушие. Сега нещата са се променили; в тази последна нощ преди екзекуцията мога да говоря без страх. Не желая прошка, защото не се чувствам виновен, искам само да бъда разбран. Който се вслуша в думите ми, ще разбере историята на Германия и бъдещата история на света. Съзнавам, че случаите като моя, необикновени и шокиращи днес, твърде скоро ще изглеждат тривиални. Утре ще умра, но въпреки всичко съм символ на идните поколения.