Хорхе Борхес - Смърт и компас

Той беше петдесетгодишен. Беден откъм светски блага, преследван, отричан, хулен, Ерусалим бе посветил гения си на прослава на щастието. Май си спомням, че в „Dichtung der Zeit“ 235Алберт Сьоргел го бе сравнил с Уитман. Сравнението не е сполучливо — Уитман възпява вселената някак предварително, по един общ и почти безразличен начин; Ерусалим се радва на всяко нещо с грижовна обич. Никога не изпада до изброявания, до списъци. Все още мога да повторя много хекзаметри от онази дълбока поема, озаглавена „Дъ Ян, който рисуваше тигри“ — тя сякаш е нашарена с тигрови ивици, сякаш е отрупана, пронизана надлъж и шир с безмълвни тигри. Никога не ще забравя и монолога „Розенкранц говори с Ангела“, в който някакъв лондонски лихвар от XVI век на смъртния си одър напразно се мъчи да се оневини, без да подозира тайното оправдание на живота си — обстоятелството, че е вдъхновил един от своите клиенти (когото е виждал един-единствен път и даже не си го спомня) да създаде образа на Шейлок. Човек със забележителни очи, жълто-зеленикава кожа и почти черна брада, Давид Ерусалим сякаш бе първообраз на евреина сефарад, въпреки че принадлежеше към покварените и ненавистни ашкенази 236. Бях суров с него; не допуснах да ме размекнат нито състраданието, нито неговата слава. Още преди много години бях разбрал, че всяко нещо на този свят може да се превърне в зародиш на възможен ад; лице, дума, компас, дори реклама на цигари — всички те могат да докарат до лудост човека, ако той не успее да ги забрави. Нима не ще е луд онзи, който постоянно си представя картата на Унгария? Реших да приложа този принцип към дисциплинарния режим на нашето заведение и… 237В края на 1942-ра Ерусалим изгуби разсъдъка си; на 1 март 1943-та успя да се самоубие 238.

Не зная дали Ерусалим разбра, че всъщност го унищожих, за да унищожа собственото си състрадание. В моите очи той не беше човек, нито дори евреин; бе се превърнал в символ на една презряна област от душата ми. Аз страдах заедно с него, умрях заедно с него и по някакъв начин се изгубих с него; именно затова бях неумолим.

Междувременно великите дни и нощи на една щастлива война прелитаха край нас. Във въздуха, който дишахме, се долавяше чувство, твърде подобно на любов. Сякаш морето изведнъж се бе озовало до нас; усещахме омая и възторг в кръвта си. В онези години всичко бе различно — даже и вкусът на съня. (Аз самият може би никога не съм бил напълно щастлив, ала знайно е, че нещастието изисква изгубен рай.) Няма човек, който да не копнее за пълнота, тоест за сбора от всички преживявания, на които е способен; няма човек, който да не се бои, че с измама ще му бъде отнета някаква част от това безкрайно наследство. Ала моето поколение получи всичко, защото най-напред му бе дадено да опита славата, а после — поражението.

През октомври или ноември 1942 година брат ми Фридрих загина във втората битка при Ел Аламейн сред пясъците на Египет; няколко месеца по-късно при въздушно нападение бе унищожена родната ни къща; в края на 1943 година друга бомбардировка срина лабораторията ми. Преследван без отдих из необятни континенти, Третият райх загиваше; бе вдигнал ръка срещу всички и всички ръце бяха срещу него. Тогава се случи нещо изключително — струва ми се, че едва сега го разбирам. Вярвах, че съм способен да изпия до дъно чашата на гнева, ала когато стигнах до утайката, ме спря един неочакван вкус — загадъчният и почти страшен вкус на щастието. Потърсих различни обяснения, но никое не ме задоволи. Помислих си: „Поражението ми носи радост, защото тайно съзнавам вината си и само наказанието може да я изкупи“. После си казах: „Поражението ми носи радост, защото слага край на всичко, а аз съм много изморен“. Накрая реших: „Поражението ми носи радост просто защото настъпи, защото е безкрайно свързано с всички настоящи, минали и бъдещи събития, защото да порицаваш или да оплакваш едно-единствено реално събитие, означава да охулваш цялата вселена“. Какви ли не доводи опитах, докато най-сетне открих истинския.

Казвало се е, че всички хора по света се раждат като Аристотелови или Платонови типове. Това е все едно да заявим, че няма спор от абстрактно естество, който да не е миг от полемиката на Аристотел и Платон; със смяната на столетията и географските ширини се сменят имената, диалектите, лицата, но не и вечните съперници. Историята на народите също показва една тайна приемственост. Когато разгромява легионите на Вар в тресавището, Арминий 239не е знаел, че е предвестник на една немска империя; Лутер, преводачът на Библията, изобщо не е подозирал, че съдбата му е да изкове един народ, който ще унищожи Библията завинаги; Кристоф цур Линде, убит от московски куршум през 1758 година, по някакъв начин е подготвил победите от 1914 година; що се отнася до Хитлер, той вярваше, че се бори за една страна, ала се бореше за всички, дори за онези, които нападаше и презираше. Няма значение, че неговото „аз“ не съзнаваше това; важното е, че го знаеха кръвта му, волята му. Светът загиваше от юдаизма и от онази болест на юдаизма, която е вярата в Христос; ние му показахме насилието и вярата в меча. Сега същият меч ни убива и сме досущ като магьосника, съградил лабиринт и останал да се лута из него до края на дните си, или като Давид, който осъжда на смърт един странник, а после чува откровението: „Ти си онзи човек“. Много неща трябва да бъдат унищожени, за да се построи новият ред; сега вече знаем, че и Германия е била едно от тези неща. Ние отдадохме нещо повече от живота си — отдадохме съдбата на нашата скъпа страна. Нека други плачат и проклинат; аз се радвам, че нашият дар е световен и съвършен.