Хорхе Борхес - Смърт и компас

— Действията на лудите — обади се Фарадж — са непредвидими за разсъдливия човек.

— Те не бяха луди — бе принуден да обясни Абу-л-Касим. — Един от търговците ми каза, че представяли някаква история.

Никой не разбра, никой дори не си даде вид, че желае да разбере. В смущението си Абу-л-Касим премина от интригуващия разказ към неуместни разсъждения. Той изложи мисълта си, като си помагаше с ръкомахане:

— Да си представим, че някой показва една история, вместо да я разказва. Да вземем например историята за спящите от Ефес 248. Виждаме ги как се оттеглят в пещерата, виждаме как се молят и заспиват, виждаме как спят с отворени очи, как растат, докато спят, виждаме как се събуждат, след като са се изтърколили триста и девет години, виждаме как дават на продавача старинна монета, виждаме как се пробуждат в рая, как се пробуждат заедно с кучето. Нещо такова ни показваха онази вечер хората на терасата.

— Говореха ли тези хора? — попита Фарадж.

— Говореха, то се знае — отвърна Абу-л-Касим, превърнал се в апологет на представление, което си спомняше съвсем смътно и което навремето бе изгледал с голямо отегчение. — И говореха, и пееха, че и речи държаха!

— В такъв случай — отбеляза Фарадж — не са били необходими цели двайсет души. Един добър оратор е в състояние да разкаже всяка история, колкото и да е сложна.

Всички приеха мнението му с одобрение. Изтъкнаха достойнствата на арабския — та нали на този език Аллах отправя повелите си към ангелите; после похвалиха и арабската поезия. Абдул Малик — след дължимите славословия — присмехулно нарече отживели онези поети, които в Дамаск или Кордоба настойчиво се придържат към пастирската образност и речника на бедуините. Каза, че е нелепо човек да възпява вода от кладенец, когато пред погледа му се е проснал Гуадалкивир. Подчерта нуждата от обновление на древните метафори; когато Зухайр е уподобил съдбата на сляпа камила, този образ е удивявал хората, но вече се е износил от петте века удивление. Всички одобриха това мнение, което бяха чували много пъти от безброй уста. Авероес мълчеше. Накрая заговори — не толкова заради другите, колкото сам на себе си:

— Не тъй красноречиво — поде той, — но със сходни доводи някога отстоявах гледището, което поддържа Абдул Малик. В Александрия казвали, че безгрешен е само онзи, който вече е съгрешил и се е покаял; да добавим, че за да се освободиш от някаква заблуда, трябва най-напред да си я изповядвал. В своя муаллакат Зухайр 249казва, че в течение на осемдесет години на страдания и слава безброй пъти е виждал как съдбата връхлита ненадейно хората като сляпа камила; според Абдул Малик този образ вече не всява почуда. Забележката му може да се оспори по много начини. Първо, ако целта на поемата е да удивлява, дълговечността й би се измервала не със столетия, а с дни и часове, може би дори с минути. Второ, един прославен поет е по-скоро откривател, отколкото създател. Възхваляващите Ибн Шараф 250от Берха често повтарят как само неговата глава е могла да роди мисълта, че призори звездите капят бавно като листата от дърветата; ако наистина е така, излиза, че образът е кух и нищожен. Образ, който може да бъде създаден само от един човек, няма да трогне никого. Безброй неща има на тази земя и всичките могат да се съпоставят помежду си. Да се сравняват звездите с листа, е също тъй произволно, както да се сравняват с риби или с птици. Затова пък всеки е почувствал поне веднъж, че съдбата е могъща и неразумна, че е невинна и същевременно безчовечна. Заради това убеждение, което може да бъде преходно или постоянно, но което всеки лично е изпитал, е написан стихът на Зухайр. То не може да се изрази по-добре, отколкото е изразено там. Има и нещо друго (и то може би е основното в моите разсъждения) — времето, което ограбва крепостите, обогатява стиховете. Когато е бил съчинен в Арабия, Зухайровият стих е сравнявал два образа — на старата сляпа камила и на съдбата; повторен днес, той ни припомня за Зухайр и ни подтиква да оприличим несгодите си на мъките, преживени от този отколе умрял арабин. Две предназначения е имал образът, а днес са станали четири. Времето разширява пределите на поезията и аз знам такива поеми, които изразяват всичко за всички хора точно както и музиката. Така преди години в Маракеш, измъчван от носталгия по Кордоба, за радост и утеха повтарях словата, с които емир Абдулрахман се обръща към една африканска палма в градините на имението си Русафа: