Хорхе Борхес - Смърт и компас

Рядка благодат на поезията! Словата на един владетел, който копнее по Изтока, помагаха на мен, заточеник в Африка, да преодолявам тъгата си по Испания.

Сетне Авероес заговори за първите поети, за онези, които в Епохата на Невежеството, преди Исляма, вече били изказали всичко на безкрайния език на пустинята. Разтревожен — не без причина — от лекомислието на Ибн Шараф, каза, че у древните и в Корана е заложена цялата поезия, и осъди като проява на невежество и суета стремежа към обновления. Останалите го слушаха с наслада, защото бранеше старинното.

Когато Авероес се завърна в библиотеката си, мюезините вече призоваваха за сутрешната молитва. (В харема чернокосите робини бяха изтезавали една червенокоса робиня, но той щеше да научи това чак надвечер.) Нещо му бе разкрило смисъла на двете загадъчни думи. С уверен и изящен почерк добави в ръкописа следните редове: „Аристу (Аристотел) нарича трагедия панегириците, а комедия — сатирите и анатемите. Възхитителни комедии и трагедии изобилстват по страниците на Корана и в свещените муаллаки“.

Изведнъж му се доспа и му стана малко хладно. Размота тюрбана си и се огледа в едно метално огледало. Не зная какво са видели очите му, защото нито един историк не е описал чертите на лицето му. Ала зная, че изчезна изведнъж, сякаш ударен от незрима мълния, и с него изчезнаха и къщата, и невидимият фонтан, и книгите, и ръкописите, и гълъбите, и многобройните чернокоси робини, и разтрепераната червенокоса робиня, и Фарадж, и Абу-л-Касим, и розовите храсти, може би даже и Гуадалкивир.

В тази история исках да предам процеса на едно поражение. Отначало си мислех за онзи кентърбърийски архиепископ, който се нагърбил да докаже, че има Бог; после за алхимиците, търсещи философския камък; после и за безполезните усилия на онези, които се опитват да направят трисекция на ъгъла и да изчислят квадратурата на кръга. Накрая разсъдих, че повече поезия се крие в случая с човек, заел се със задача, нерешима не за другите, а за него. Спомних си за Авероес, който, затворен в рамките на своя ислямски свят, никога не е могъл да проумее значението на думите трагедия и комедия . Описах неговия случай; докато разказът напредваше, почувствах същото, което вероятно е усетил онзи бог, споменат от Бъртън — богът, пожелал да сътвори бик, а сътворил вместо това бивол. Усетих, че моята творба ми се присмива. Усетих, че Авероес, който се е опитвал да си представи какво е драма, без да има понятие какво е театър, не е по-смехотворен от мен, който се опитвам да си представя Авероес, разполагайки само с няколко кратки фрагмента от Рьонан, Лейн и Асин Паласиос 251. Усетих — на последната страница, — че моят разказ е символ на човека, който съм бил, докато го пишех, и че за да съчиня този разказ, е трябвало да бъда въпросният човек, а за да бъда този човек, е трябвало да съчиня въпросния разказ, и така до безкрай. (В мига, когато изчезва вярата ми в него, изчезва и Авероес.)

В Буенос Айрес Заир е обикновена монета от двайсет сентаво; драскотини от кама или джобно ножче са набраздили буквите N и T и цифрата две; 1929 е годината, отпечатана на лицевата страна. (В Гуджарат в края на осемнайсети век Заир е бил тигър; на остров Ява — слепец от джамията в Суракарта, убит с камъни от вярващите; в Персия — един астролаб, който Надир Шах 252е повелил да хвърлят в дълбините на морето; в занданите на Махди 253около 1892 година — малък компас, загърнат в парцал от тюрбан, който Рудолф Карл фон Слатин 254е успял да докосне; в джамията на Кордоба според Зотенберг 255Заир е бил жилка в мрамора на една от хиляда и двестате колони; в еврейското гето на Татуан — дъното на някакъв кладенец.) Днес е 13 ноември; на 7 юни на разсъмване Заир се озова в моите ръце; не съм вече човекът, който бях тогава, но все още ми е позволено да си спомням случилото си, може би дори да го разкажа. Все още, поне донякъде, съм Борхес.

На 6 юни почина Теоделина Виляр. Към 1930 година светските списания гъмжаха от нейните снимки; това изобилие навярно допринесе за славата й на голяма красавица, въпреки че не всички изображения подкрепяха безусловно тази оценка. Между другото основната грижа на Теоделина Виляр бе не толкова красотата, колкото съвършенството. Евреите и китайците са създали съответни правила за поведение при всички житейски обстоятелства; в Мишна се казва, че в съботния ден, щом се здрачи, шивачът не бива да излиза на улицата с игла в ръка; в „Записки за обредите“ 256четем, че след първата чаша гостът трябва да изглежда сериозен, а след втората — да си придаде почтително и щастливо изражение.