Хорхе Борхес - Смърт и компас

Сега над света надвисва една неумолима епоха. Ние я изковахме — ние, които вече сме нейна жертва. Какво значение има, че Англия е чукът, а ние — наковалнята? Важното е, че на власт е насилието, а не робската християнска боязливост. Ако победата, неправдата и щастието не са за Германия, нека се паднат на други народи. Нека небето съществува, дори и нашето място да е в ада.

Гледам лицето си в огледалото, за да узная кой съм, за да узная как да се държа след няколко часа, когато се изправя пред края. Плътта ми може да изпитва страх; аз не се боя.

Абу ал-Уалид Мохамед ибн Ахмад ибн Мохамед ибн Рушд (цял век това дълго име ще търпи промени, минавайки през Бенраист и през Авенрис, и дори през Абен Рассад и Филиус Росадис, за да се превърне най-сетне в Авероес) пишеше единайсетата глава на трактата „Тахафут ал-тахафут“ („Опровержение на опровержението“), където се твърди в противовес на схващането на персийския аскет Газали, автор на „Тахафут ал-фаласифа“ („Опровержение на философите“), че божествената същност познава само общите закони на вселената, които се отнасят до видовете, а не отделния индивид. Пишеше уверено от дясно на ляво, без да бърза; усърдието да строи силогизми и да ги нанизва в дълги пасажи не му пречеше да усеща около себе си благодатната прохлада и простор на своя дом. В застиналия следобед се чуваха влюбени гълъби, пресипнали от гукане; от някакъв невидим двор долиташе ромоленето на фонтан; Авероес, чиито прадеди произлизаха от арабските пустини, се чувстваше признателен до мозъка на костите си за постоянното присъствие на водата. Някъде долу бяха градините и овощните насаждения; там течаха неспирно и водите на Гуадалкивир, там бе и любимата Кордоба, светла като Багдад или Кайро, подобна на сложен и изящен инструмент, а наоколо (Авероес усещаше и това), докъдето поглед стига, се простираше испанската земя, в която има малко неща, но всяко от тях сякаш живее свой живот, същностен и вечен.

Перото тичаше по листа, доводите се навързваха неопровержимо, ала една незначителна грижа помрачаваше щастието на Авероес. Тя не бе породена от „Тахафут“, този твърде случаен трактат, а от един чисто филологически въпрос, свързан с монументалния труд, който щеше да оправдае съществуването му пред човечеството — коментара на Аристотел. Този грък, извор на всяка философия, е бил изпратен в дар на хората, за да ги учи на всичко, което може да се узнае; да тълкува книгите му, така както улемите 242тълкуват Корана — именно с тази тежка задача се бе нагърбил Авероес.

Историята ще отбележи малко неща, които по красота и патос да надхвърлят самоотвержеността на един арабски лекар, посветил се на мислите на човек, от когото го деляха четиринайсет столетия; към трудностите, присъщи на самата материя, трябва да добавим и обстоятелството, че Авероес, който не знаеше сирийски и гръцки, работеше по превода на един превод. Предната вечер две думи с неясно значение го бяха задържали в самото начало на „Поетиката“ на Аристотел. Тези думи бяха „трагедия“ и „комедия“. Бе ги срещал още преди години в третата книга на „Реториката“; никой в ислямския свят не бе в състояние да разгадае смисъла им. Напразно бе прелиствал до изнемога страниците на Александър Афродизийски, напразно бе сверявал преводите на несторианина Хунайн ибн Исхак и на Абу Бишр Матта 243. Двете тайнствени думи направо гъмжаха из цялата „Поетика“; нямаше как да ги подмине.

Авероес остави перото. Каза си (не твърде уверено), че търсеното от нас често се оказва съвсем наблизо, прибра ръкописа на „Тахафут“ и се отправи към лавицата, на която бяха наредени многобройните томове на „Ал-Мухаккам“ от слепеца Абу Сида, преписани от персийски калиграфи. Смешно бе даже да помисли, че не е направил справка с този труд, но го изкуши ненужното удоволствие да разгърне страниците му. От това ученолюбиво развлечение го откъсна някаква мелодия. Надникна през решетъчния балкон; долу върху отъпканата пръст на тесния двор играеха няколко полуголи деца. Едно от тях, стъпило на раменете на друго, явно подражаваше на мюезин, припявайки монотонно със затворени очи: „Няма Бог освен Аллах“. Детето, което го крепеше, стоеше неподвижно — то се правеше на минаре; трето, коленичило покорно в прахта, представляваше тълпата правоверни. Играта не трая дълго; всички искаха да са мюезинът, никой не желаеше да изобразява минарето или вярващите. Авероес чуваше как се препират на груб диалект, ще рече на зараждащия се испански език, който говореше мюсюлманското простолюдие на полуострова. Отвори „Китаб ул-айн“ на Халил и с гордост си помисли, че в цяла Кордоба (може би дори в целия Ал-Андалус 244) няма друго копие от този безупречен труд освен това, което емирът Якуб ал-Мансур му бе изпратил от Танжер. Името на това пристанище го подсети, че пътешественикът Абу-л-Касим ал-Ашари, току-що завърнал се от Мароко, същата нощ трябваше да вечеря с него в дома на тълкувателя на Корана Фарадж. Абу-л-Касим разправяше, че е стигнал чак до пределите на империята Син (Китай); с присъщата на омразата странна логика хулителите му се кълняха, че той с крак не е стъпвал в Китай, но затова пък е оскърбявал Аллаха в храмовете на въпросната страна. Тази сбирка неизбежно щеше да продължи няколко часа; Авероес припряно се захвана пак с „Тахафут“. Работи чак до свечеряване.