Хорхе Борхес - Смърт и компас

Също тъй строги порядки бе възприела Теоделина Виляр и се придържаше към тях дори с още по-голяма взискателност. Като конфуцианците или талмудистите тя търсеше безукорна коректност във всяко действие, но усърдието й бе толкова по-възхитително и настойчиво, защото нормите на нейното верую не бяха вечни, а се определяха от приумиците на Париж или Холивуд. Теоделина Виляр се показваше на подходящи места в подходящ час окичена с подходящи атрибути и с подходящо за случая равнодушие, но равнодушието, атрибутите, часът и местата почти веднага излизаха от мода и служеха (по думите на самата Теоделина Виляр) за отличителен знак на безвкусицата. И тя като Флобер търсеше абсолютното, но нейният абсолют се криеше в мимолетното. Живееше образцово и при все това неспирно я глождеше вътрешно отчаяние. Изпробваше най-различни метаморфози, сякаш за да избяга от самата себе си; цветът на косата и прическите й се отличаваха с изключително непостоянство. Променяха се и усмивката, и тенът, и очертанията на очите. След 1932 година прилежно се втали… Войната й даде сериозен повод за размисъл. При положение че Париж бе окупиран от немците, как да следи човек модните тенденции? Един чужденец, към когото винаги бе изпитвала известни подозрения, си позволи да злоупотреби с добрата й воля, като й продаде няколко цилиндрични шапки; година по-късно стана всеизвестно, че тези грозотии никога не са се носили в Париж , и следователно не бяха шапки, а случайни и съмнителни капризи. Злото не идва само; доктор Виляр бе принуден да се премести на улица „Араос“ 257и снимките на дъщеря му взеха да красят разни реклами на кремове и автомобили. (Кремовете, които някога употребяваше в изобилие, автомобилите, които вече не притежаваше!)

Тя знаеше, че се нуждае от голямо състояние, за да упражнява изкуството си с подобаващ размах; предпочете да се оттегли, вместо да изневери на принципите си. Освен това бе твърде неприятно да се състезава с лекомислени хлапачки. Мрачният апартамент на „Араос“ се оказа непосилно скъп; на 6 юни Теоделина Виляр допусна неблагоприличието да умре в сърцето на Южния квартал. Нужно ли е да признавам, че, тласкан от най-искрената от всички аржентински страсти — снобизма, се бях влюбил в нея и смъртта й ме трогна до сълзи? Читателят навярно и сам се е досетил.

По време на бдение процесът на разлагане възвръща някогашните черти на покойника. В онази смутна нощ на 6-и Теоделина Виляр за миг стана същата, каквато беше преди двайсет години — сякаш с вълшебна пръчица; чертите й отново добиха онова властно изражение, което придават надменността, парите, младостта, съзнанието, че си каймакът на обществото, липсата на въображение, ограничеността, плиткоумието. Мислите ми бяха приблизително следните: никой от многобройните образи на това лице, което не ми е давало мира, няма да се отпечата в паметта ми тъй ярко, както този; редно е той да бъде последният, след като се оказа и първият. Оставих я строго неподвижна сред цветята да усъвършенства презрението си към смъртта. Когато си тръгнах от там, навярно е било два часа през нощта. Обичайните редици от ниски едноетажни къщи бяха добили онзи абстрактен вид, който често добиват нощем, когато мракът и безмълвието опростяват формите им. Опиянен от едно почти безлично състрадание, вървях из улиците. На ъгъла на „Чили“ и „Такуари“ видях отворена кръчма. За мое нещастие в тази кръчма трима мъже играеха труко 258.

Във фигурата, която се нарича оксиморон , към дадена дума се прилага епитет с привидно противоречиво значение; така гностиците са говорили за тъмна светлина, а алхимиците — за черно слънце. Да си взема последно сбогом с Теоделина Виляр и после да изпия чаша ракия в някаква кръчма, бе своего рода оксиморон; изкушиха ме неговата вулгарност и изпълнимост. (Контрастът се усилваше от обстоятелството, че там се играеше на карти.) Поръчах си портокалова ракия; с рестото получих и Заир; погледнах го за миг; излязох на улицата, може би с начална треска. Мина ми през ум, че всяка монета е символ на неизброимите монети, чийто блясък изпълва историята и преданията. Помислих си за обола на Харон; за обола, който просел Велизарий 259; за трийсетте сребърника на Юда; за драхмите на куртизанката Лаис 260; за старинната монета, която предложил един от спящите от Ефес; за сияйните монети на чародея от „Хиляда и една нощ“, превърнали се впоследствие в хартиени кръгчета; за неизчерпаемия денарий на Исаак Лакедем; за шейсетте хиляди сребърни монети, по една за всеки стих от епопеята, които Фирдоуси 261върнал на султана, понеже не били златни; за златната унция, която Ахав 262наредил да заковат на мачтата; за безвъзвратно изчезналия флорин на Леополд Блум 263; за луидора, чието изображение издало бягащия Луи XVI близо до Варен.