Хорхе Борхес - Смърт и компас

През последните дни на юни 1870 година Крус получава заповед да арестува един злосторник, търсен от правосъдието за две убийства. Бил дезертьор от южните гранични войски на полковник Бенито Мачадо. По време на пиянство убил някакъв негър в публичен дом, при друго — селянин от околия Рохас. В съобщението се добавяло, че престъпникът е родом от Лагуна Колорада, местността, където преди четирийсет години се бяха събрали монтонеросите, за да ги сполетят след това само нещастия и гибел, а труповете им да станат храна на птиците и кучетата. От тази местност бе и Мануел Меса, екзекутиран на площад „Виктория“ под барабанен бой, който заглушавал гневните му вопли. От там бе и неизвестният мъж, оставил семето си у майката на Крус, а после загинал в един ров с разсечен от сабя череп. Крус бе забравил наименованието на това място, а сега си го припомни с лека и необяснима тревога…

Престъпникът, яхнал коня си, изплете дълъг лабиринт от ходове, докато войниците го преследваха; все пак през нощта на 12 юли бе обкръжен. Скри се в една тръстикова савана. Тъмнината бе почти непрогледна. Крус и хората му слязоха от конете и предпазливо настъпиха към гъстака, в чиято тръпнеща глъбина дебнеше или спеше скритият мъж. Чу се крясък на чаха и на Тадео Исидоро Крус му се стори, че вече е изживявал този миг. Престъпникът излезе от скривалището си, за да се сражава в открит бой. Крус го съзря — мъжът имаше ужасяващ вид, лицето му се губеше сред буйни дълги коси и сива брада.

Съвсем очевидно е кое не ми позволява да опиша подробно битката. Достатъчно е да припомня, че беглецът ранява тежко или убива неколцина от хората на Крус. А Крус, сражавайки се в тъмнината (докато тялото му се сражава в тъмнината), започва да разбира. Осъзнава, че съдбата на един човек не е по-добра от съдбата на другите, но всеки трябва да се подчини на онова, което носи в себе си. Осъзнава, че нашивките и униформата вече му пречат. Осъзнава, че собствената му дълбока същност е на вълк, а не на опитомено куче; осъзнава, че другият — това е самият той. В необятната равнина се разсъмва. Крус хвърля на земята фуражката си, изкрещява, че няма да допусне престъплението да бъде убит един храбър мъж, и започва да се бие срещу войниците, на страната на беглеца Мартин Фиеро.

На връщане от тъкачната фабрика „Тарбух и Льовентал“ на 14 януари 1922 година Ема Цунц намери в дъното на коридора едно писмо с пощенско клеймо от Бразилия, което й съобщаваше за смъртта на баща й. В първия миг я подведоха пликът и марката; после се обезпокои заради непознатия почерк. Десетина едро надраскани реда сякаш запълваха целия лист; Ема прочете, че господин Майер по погрешка погълнал прекалено голяма доза веронал и починал на 3-ти същия месец в една болница в Баже. Известието бе подписано от някой си Фейн или Файн от Рио Гранде, живял в един пансион с баща й; човекът едва ли знаеше, че пише именно на дъщерята на покойника.

Листът падна от ръцете на Ема. Най-напред изпита гадене и слабост в коленете; после сляпа вина, чувство на нереалност, студ и страх; накрая й се прииска денят да е свършил и да е дошъл следващият. Веднага разбра, че желанието й е безполезно, защото смъртта на баща й бе единственото събитие, случило се на този свят, и щеше да се случва до безкрай. Вдигна писмото и отиде в стаята си. Крадешком го прибра в едно чекмедже, сякаш вече знаеше какво предстоеше по-нататък. Може би вече предусещаше последвалите събития; вече бе онази, която щеше да стане.

В падащия здрач Ема до края на деня оплакваше самоубийството на Мануел Майер, който в някогашните щастливи дни бе Емануел Цунц. Спомни си летуванията в един чифлик близо до Гуалегуай, спомни си (или поне се опита) майка си, спомни си къщичката в Ланус 198, продадена на търг, спомни си жълтите ромбове на прозореца, спомни си затворническата кола и позора, спомни си анонимните писма с бележките за „злоупотребата на касиера“, спомни си (впрочем това никога не бе забравяла) как последната нощ баща й се закле пред нея, че всъщност парите е откраднал Льовентал.

Льовентал, Аарон Льовентал, навремето управител на фабриката, а понастоящем един от собствениците й. Ема пазеше тази тайна от 1916 година. Не бе я споделила с никого, даже и с най-добрата си приятелка Елза Урщайн. Може би се боеше, че ще се сблъска с обидно недоверие; може би просто смяташе, че тайната създава някаква връзка между нея и отсъстващия й баща. Льовентал не знаеше, че тя знае; този дребен факт носеше на Ема Цунц усещане за сила.