Хорхе Борхес - Смърт и компас

Аврелиан присъства на екзекуцията — да не отиде, би означавало да се признае за виновен. Лобното място бе един хълм, чийто зелен връх бе увенчан с кол, забит дълбоко в земята, и куп дърва, струпани около него. Един свещеник прочете присъдата на трибунала. Под яркото обедно слънце Йоан Панонски лежеше по очи в праха и виеше като див звяр. Бе се вкопчил с нокти в земята, но палачите го вдигнаха силом, разсъблякоха го и накрая го привързаха към позорния стълб. Сложиха на главата му сламен венец, напоен със сяра, а редом с осъдения — един екземпляр от сквернил „Adversus anulares“ 189. Предната нощ бе валяло и дървата не горяха добре. Йоан Панонски се помоли първо на гръцки, сетне на някакъв непознат език. Пламъците тъкмо го сграбчиха, когато Аврелиан се осмели да вдигне поглед към него. Лумналият огън се укроти за миг; Аврелиан за пръв и последен път видя лицето на ненавистния си противник. Напомни му за някого, но не можа да определи точно за кого. После пламъците погълнаха Йоан и той закрещя, сякаш буйният огън крещеше.

Според сведенията на Плутарх Юлий Цезар оплакал смъртта на Помпей; Аврелиан не оплака Йоановия свършек, но се почувства така, както би се чувствал човек, изцелен от неизлечима болест, превърнала се в неизменна част от живота му. Годините минаваха край него — в Аквилея, в Ефес, в Македония. Търсеше негостоприемните кътчета на империята, неугледните тресавища и съзерцателните пустини с надеждата, че усамотението ще му помогне да проумее съдбата си. В килията на една мавританска обител, обградена от бродещи в нощта лъвове, прехвърли наум сложното обвинение срещу Йоан Панонски и оправда — за кой ли път — присъдата. Повече усилия му струваше да оправдае подлия си донос. В Русаддир изнесе анахроничната проповед „Светлина на светлините, запалена в плътта на прокълнатия“. В една от килиите на затулен в горите манастир в Хиберния веднъж го сепна шумът на дъжда точно преди развиделяване. Спомни си една римска нощ, когато се бе събудил пак от такова ромолене. По пладне падна гръм, дърветата пламнаха и Аврелиан умря точно както бе умрял и Йоан.

Краят на историята може да се разкаже само с помощта на метафори, защото протича в царството небесно, където времето не съществува. Навярно би следвало да кажем, че Аврелиан беседва с Бога, ала Той тъй слабо се интересува от религиозни разногласия, че го взе за Йоан Панонски. Това обаче би означавало да намекнем, че в божествения разум е настъпило някакво объркване. По-правилно е да се каже следното: в рая Аврелиан узна, че за неразгадаемото божество той и Йоан Панонски (правоверният и еретикът, мразещият и мразеният, обвинителят и жертвата) съставяха една-единствена личност.

На страница 278 от книгата „Поезията“ (Бари, 1942) Бенедето Кроче, съкращавайки един латински текст на историка Павел Дякона, разказва за съдбата на Дроктулфт и цитира надгробния му надпис, който ме развълнува дълбоко; по-късно разбрах защо. Дроктулфт е бил лангобардски воин, който изменил на своите при обсадата на Равена и загинал, защитавайки града, който преди това бил нападал. Жителите на Равена го погребали в един храм и съчинили епитафия, в която изразили както благодарността си (contempsit caros, dum nos amat ille, parentes 190), така и очевидното противоречие между свирепата осанка на този варварин и неговата чистосърдечност и доброта:

Terribiles visu facies mente benignus,

Longaque robusto pectores barba fuit! 191

Такава e историята за съдбата на Дроктулфт, варварина, загинал в защита на Рим — поне тази е частта от историята на живота му, която Павел Дякона е разкрил. Дори не зная кога се е случило — дали към средата на VI век, когато лангобардите опустошили италианските равнини, или през VIII век, преди падането на Равена. Нека си представим (настоящото не е исторически труд) първия случай.

Нека си представим sub specie aeternitatis 192Дроктулфт, не индивида Дроктулфт, който несъмнено е бил единствен по рода си и непонятен (всички индивиди са такива), а родовия вид, който от него и от много други като него е създала традицията — плод на забравата и на паметта. Прекосявайки незнайни гори и тресавища, войната го е докарала от бреговете на Дунав и Елба чак в Италия, а той може би дори не е знаел, че върви на юг, може би не е знаел, че се сражава срещу Рим. Може би той е изповядвал арианството, според което славата на Божия син е отражение от славата на Бог отец, но по-достоверно е да си го представим поклонник на Земята, на Херта, чийто забулен идол е пътувал от колиба на колиба в каруца, теглена от крави, или на боговете на войната и на гръмотевиците — груби дървени фигури, облечени в плетени дрехи и отрупани с монети и гривни. Той е идвал от непроходимите гори на глиганите и зубрите; бил е белокож, храбър, невинен, жесток, верен на своя вожд и на своето племе, а не на света. Войната го довежда в Равена и там той вижда нещо, което никога преди това не е виждал или което не е осъзнавал. Вижда светлината, кипарисите и мрамора. Вижда съвкупност от много неща, без да са безредие, вижда един град — организъм, съставен от статуи, храмове, градини, сгради, стъпала, амфори, капители, правилно оформени и открити пространства. Нито едно от тези произведения (сигурен съм в това) не го трогва с красотата си — те го впечатляват така, както сега би ни впечатлил някакъв сложен механизъм с неизвестно за нас предназначение, в което отгатваме нечий безсмъртен интелект. Може би му е било достатъчно да види само една-единствена арка с неразбираем надпис, изписан с вечните римски букви. Това откровение — Градът — го заслепява и променя внезапно. Той знае, че в него ще бъде като куче или дете, че дори не ще започне да го разбира, но знае също така, че Градът струва повече от неговите божества и от вярата, в която се кълне, и от всички тресавища на Германия. Дроктулфт изменя на своите и отива да се сражава за Равена. Умира, а на гроба му издълбават думи, които той не би разбрал: