Хорхе Борхес - Смърт и компас

Contempsit caros, dum nos amat ille, parentes,

Hane patriam reputans esse, Ravenna, suam 193!

Той не e бил предател (предателите обикновено не вдъхновяват благочестиви епитафии), а човек, прозрял една истина, приел друга вяра. Няколко поколения по-късно лангобардите — същите, които са осъдили дезертьора, са постъпили като него — станали са италианци, ломбарди; може би някой от неговата кръв — Алдигер — е дал живот на тези, които са дали живот на Алигиери… Постъпката на Дроктулфт буди много предположения, моето е най-простото; ако не е достоверно като факт, поне е вярно като символ.

Когато прочетох в книгата на Кроче историята за този воин, тя ме разтърси до дъното на душата ми — сякаш възстанових под друга форма нещо, което е било мое. Светкавично през съзнанието ми преминаха монголските ездачи, които искали да превърнат Китай в безкрайно пасище, а после остарели в градовете, които мечтаели да разрушат; не, не този спомен търсех. Най-сетне го намерих. Беше един разказ, който веднъж чух от покойната ми баба англичанка.

През 1872 година дядо ми Борхес бил началник на граничната охрана на северната и на западната граница на Буенос Айрес и на южната на Санта Фе. Командването се намирало в Хунин; по-нататък се простирала веригата от гранични укрепления, разположени на четири-пет левги едно от друго; още по-нататък — това, което тогава наричали Пампа, или Вътрешна земя. Понякога баба ми, недоумяваща и с насмешка, говорела за съдбата си на англичанка, заточена на края на света. Веднъж й казали, че не е единствената, а след няколко месеца й посочили една индианска девойка, която бавно прекосявала площада — била облечена с две червени пончо едно върху друго и крачела боса. Косите й били руси. Един войник й пошушнал, че ей онази, другата англичанка желае да разговаря с нея. Жената се съгласила, влязла в комендантството без страх, но не и без опасения. Бакъреното й лице било нашарено с ярки бои; очите били измитосини — цвят, който англичаните наричат сив. Имала стройно и гъвкаво като на кошута тяло и силни и костеливи ръце. Идвала от пустинята, от Вътрешната земя, и сякаш всичко било тясно за нея — и вратите, и стаите, и мебелите.

Навярно е имало миг, в който двете жени са се почувствали като сестри; та те били далеч от своя любим остров в една невероятна страна. Баба ми задавала някакви въпроси, другата й отговаряла със затруднение; търсела думите си и ги повтаряла, сякаш изненадана от старинния им аромат. От петнайсетина години не била говорила родния си език и не й било лесно да го възстанови. Казала, че е от Йоркшир, че родителите й емигрирали в Буенос Айрес, че ги загубила по време на внезапно индианско нападение; индианците я отвлекли със себе си, а сега била жена на един много смел вожд, на когото била родила вече две деца. Разказала всичко това на прост английски, примесен с араукански думи и с изрази, употребявани в пампата. Зад всичко това прозирал варварски живот — колиби, направени от конски кожи, огнища от тор, пиршества с пърлено месо или сурови вътрешности, потайни походи на зазоряване, нападения на обори, викове и грабежи, голи ездачи, които крадат добитък от чифлиците, многоженство, зловония, магии. Една англичанка бе паднала до такова варварство! Изпълнена със състрадание и дълбоко възмутена, баба ми я приканила да не се връща. Дала клетва да я укрие, дала клетва да откупи децата й. Другата й отговорила, че е щастлива, и още същата нощ се върнала в пустинята. Малко по-късно, по време на революцията от седемдесет и четвърта година, Франсиско Борхес загинал. Може би тогава баба ми е видяла някакво чудовищно отражение на собствената си съдба у другата жена, също така отвлечена и променена до неузнаваемост от този неумолим континент.

Русата индианка посещавала всяка година пулпериите 194на Хунин или на форта Лавалие, за да купи някои дреболии и „пороци“, но след разговора с баба ми не се появила повече. И все пак те се срещнали още веднъж. Баба ми била излязла на лов. В един чифлик близо до блатата някакъв човек колел овца. Тогава, внезапно като насън, се появила индианката на кон. Хвърлила се на земята и пила от горещата кръв. Не зная дали го е сторила, защото вече не е можела да постъпи другояче, или просто като предизвикателство и символ.

Хиляда и триста години и цял океан разделят съдбата на пленницата от съдбата на Дроктулфт. Сега и двамата са еднакво и безвъзвратно изгубени. Образът на варварина, прегърнал каузата на Равена, и образът на европейската жена, избрала пустинята, може би изглеждат противоречиви, но все пак и двамата са били увлечени от някакъв тайнствен порив — порив, по-дълбок от разума, и двамата са се вслушали в този порив, който не биха могли да обяснят. Може би историите, които разказах, представляват една-единствена история. За Бога няма разлика между лицевата и обратната страна на тази монета.