Хорхе Борхес - Смърт и компас

Някои хистриони поддържаха тезата, че свършекът на света ще дойде, когато се изчерпи броят на възможностите му; понеже не се допускат повторения, праведният трябва да изключи (да извърши) най-безчестните деяния, за да не сквернят бъдещето и да ускорят идването на Иисусовото царство. Други секти отричаха това твърдение и застъпваха тезата, че световната история трябва да се осъществи у всеки човек. Повечето хора, досущ като Питагор, ще трябва да преминат през много тела, преди да достигнат избавление; други — протеините — „в рамките на един-единствен живот биват лъвове, дракони, глигани, вода и дърво“. Демостен ни съобщава за очищението с кал, на което били подлагани новопосветените в орфическите мистерии; протеиците пък търсеха очищение чрез злото. Също като Карпократ те бяха убедени, че никой няма да излезе от тъмницата, докато не върне и последния обол (Лука, 12:59), и често съблазняваха каещите се с един друг стих: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие“ (Йоан, 10:10). Твърдяха още, че да не бъдеш злосторник, е знак за сатанинска гордост… Хистрионите съчиниха много на брой и твърде разнородни митове; едни проповядваха аскетизъм, други — разврат, всичките единодушно — хаос. Теопомп, хистрион от Вероника, отричаше притчите им до една и казваше, че всеки човек е орган, който божеството излъчва от себе си, за да почувства чрез него света.

Еретиците от епархията на Аврелиан спадаха към твърдящите, че времето не търпи повторения, а не към онези, според които всяко деяние се отразява на небето. Това обстоятелство бе необичайно; Аврелиан го спомена в един доклад, изпратен до римските власти. Прелатът, който трябваше да го получи, беше изповедник на императрицата; всеобщо достояние бе, че тази отговорна длъжност му отнемаше изящните наслади на спекулативното богословие. Довереният му помощник — някогашен съратник на Йоан Панонски, понастоящем негов враг — се бе прочул като най-тънък познавач на иноверски учения; Аврелиан прибави изложение на хистрионската ерес от онзи вид, който се ширеше в тайните сборища на Генуа и Аквилея. Състави няколко параграфа, но тъкмо когато се канеше да изложи възмутителната теза, че не съществуват два еднакви мига, перото застина в ръката му. Не намираше подходящите думи; предписанията на новото учение („Искаш ли да видиш онова, което човешки очи не са виждали? Погледни луната. Искаш ли да чуеш онова, което уши не са чували? Чуй вика на птицата. Искаш ли да докоснеш онова, което ръце не са докосвали? Докосни земята. Истина ви казвам, Бог още не е сътворил света“) бяха твърде неестествени и метафорични, за да ги предаде дословно. Изведнъж в ума му изникна едно изречение от двайсет думи. Записа го, доволен от себе си; веднага обаче го замъчи съмнение, че то принадлежи другиму. На следващия ден си спомни, че преди много години го бе прочел в едно съчинение на Йоан Панонски — „Против ануларите“. Провери цитата; наистина беше от там. Раздвоението бе мъчително. Ако променеше или пропуснеше тези думи, щеше да отслаби изразителността на текста; оставеше ли ги, това би означавало да плагиатства от човек, когото ненавижда; посочеше ли източника, щеше да го разобличи. Помоли се за помощ свише. Когато се спускаше вечерният здрач, неговият ангел хранител му подсказа приемливо решение. Аврелиан запази онези думи, но придружени от следното предупреждение: „Това, което лаят днес ересиарсите, за да сеят смут във вярата, го е казал в нашия век един прелюбознателен мъж — воден по-скоро от лекомислие, нежели от греховна съблазън“. После се случи онова, от което се боеше и което очакваше — неизбежното. Аврелиан бе принуден да обяви кой е въпросният мъж; така Йоан Панонски бе обвинен, че проповядва еретични схващания.

Четири месеца по-късно един ковач от Авентин, побъркан от хистрионските заблуди, стовари върху раменете на своя малък син грамадно желязно кълбо, за да можел двойникът му да излети. Детето умря; ужасът, породен от това престъпление, тласна към неумолима строгост съдниците на Йоан. Той пък не пожела да вземе назад думите си; повтаряше, че да се отрече от становището си, би означавало сам да приеме гибелната ерес на монотоните. Не проумяваше (не искаше да проумее), че когато говори за монотоните, всъщност говори за нещо отдавна забравено. С някаква старческа настойчивост изтъкваше най-блестящите пасажи от някогашната си полемика; съдиите дори не слушаха онова, от което навремето бяха изпадали във възторг. Вместо да се опита да очисти името си и от най-незначителното петънце на хистрионизма, той се стараеше да докаже, че становището, предизвикало обвинението, е строго ортодоксално. Завърза спор с хората, от чиято присъда зависеше участта му, като допусна грубата грешка да го стори с духовитост и ирония. На двайсет и шести октомври след обсъждания, проточили се три дни и три нощи, Йоан бе осъден да умре на кладата.