Хорхе Борхес - Смърт и компас

Цяла година минава, преди Оталора отново да се озове в Монтевидео. Говедарите обикалят крайбрежието, града (който се струва много голям на Оталора) и стигат до къщата на господаря. Мъжете си постилат да спят в последния вътрешен двор. Дните се нижат, а Оталора все още не е видял Бандейра. Някой плахо казва, че е болен, обикновено един тъмнокож се качва в спалнята му с чайника и матето. Един следобед тази задача е възложена на Оталора. Той се чувства малко унизен, но същевременно е доволен.

Спалнята е разхвърляна и мрачна. Балконът гледа на запад, има една дълга маса и върху нея лежат в разкошно безредие камшици, бичове, пояси, хладни и огнестрелни оръжия, има и някакво старо и потъмняло огледало. Бандейра лежи по гръб; дреме и стене. Залязващото слънце го огрява ярко. В широкото бяло легло той изглежда смален и потъмнял. Оталора забелязва белите коси, умората, отпуснатостта и бръчките, прокарани от годините. Възнегодува, че ги ръководи такъв старец. Мисли си, че само с един удар би свършил с него. Междувременно вижда в огледалото, че някой е влязъл — червенокосата жена; тя е полуоблечена, боса и го наблюдава със студено любопитство. Бандейра се надига; докато говори за стопански работи, поглъща мате след мате, а през това време пръстите му си играят с плитките на жената. Накрая разрешава на Оталора да си отиде.

След няколко дни се получава заповед да заминат на Север. Стигат до някакъв загубен чифлик, каквито ги има навсякъде из безкрайната равнина. Не го оживява никакво дърво, никакъв поток; от изгрев до залез-слънцето го бичува безпощадно. Каменни обори и в тях подивял гладен добитък. Името на този чифлик е Въздишката.

Оталора чува от ратаите, че скоро ще пристигне Бандейра. Когато пита защо, някой обяснява, че се бил появил някакъв чужденец, който е станал гаучо и на когото прекалено много му се искало да командва. Оталора разбира, че това е шега, но се ласкае от факта, че изобщо е възможна такава шега. След това проверява и установява, че Бандейра се е скарал с някого от политическите шефове, който вече му отказва подкрепата си. Тази новина му допада.

Пристигат сандъци с пушки, пристигат сребърна кана и сребърен леген за стаята на жената, пристигат завеси от плътна дамаска; една сутрин от планината пристига мрачен конник с гъста брада и пончо. Името му е Улпиано Суарес, той е капанга, или телохранител, на Асеведо Бандейра. Говори твърде малко, и то с бразилски акцент. Оталора не знае дали да припише въздържаността му на враждебност, на неприязън или на простотия. Но знае, да, в това е сигурен, че за плана, който е замислил, трябва да спечели приятелството му.

След това в съдбата на Бенхамин Оталора нахълтва един риж кон с черна грива и опашка, с обковано със сребро седло и с гул, поръбен с тигрова кожа, който Асеведо докарва от Юга. Този буен кон е символ на могъществото на господаря и затова младежът се стреми към него; пожелава също така с някакво злобно желание и жената с огнената коса. Жената, седлото и рижият кон — това са атрибути на мъжа, когото той иска да унищожи.

Тук историята се усложнява и задълбочава. Асеведо Бандейра владее изкуството да плаши постепенно, да унижава събеседника си малко по малко, като си служи със сатанинска ловкост, смесвайки истина и подигравки. В изпълнение на тежката задача, която си поставя, Оталора решава да прилага същия този лукав метод. Решава да измести постепенно Асеведо Бандейра. В дни на обща опасност успява да спечели за приятел Суарес. Доверява му своя план. Суарес му обещава да му помогне. След това се случват много неща, но малко от тях са ми известни. Оталора вече не слуша Бандейра — редовно забравя, променя или изопачава заповедите му. Съдбата сякаш участва в заговора и ускорява събитията. Един ден по обед в полето на Такуарембо става престрелка с хора от Риу Гранди ду Сул. Оталора измества Бандейра и ръководи уругвайците. Един куршум го ранява в рамото, но същата тази вечер той се връща във Въздишката яхнал рижия кон; същата вечер няколко капки от кръвта му изцапват тигровата кожа и същата тази нощ той люби жената с огнената коса. Според други версии редът на тези събития е различен и те отричат всичко да се е случило в един ден.

Все пак, макар и привидно, Бандейра продължава да е шеф. Той издава заповеди, които не се изпълняват. Оталора не го закача поради някакво смесено чувство, плод на навика и на съжалението.

Последната сцена от историята е свързана с пиршеството през последната нощ на 1894 година. Тази нощ хората от Въздишката ядат току-що заклано агне и пият силен кавгаджийски алкохол. Някой не спира да свири на китара бавна милонга. Седнал начело на масата, Оталора, пиян, ликува и гради кулата на своето тържество и самозабрава, символ на необратимия ход на съдбата му. Бандейра, мълчалив сред суетнята, оставя да се нижат часовете на шумната нощ. Когато часовникът бие дванайсет, той се изправя, сякаш внезапно си е спомнил някакво задължение. Става и почуква леко на вратата на жената. Тя отваря незабавно, сякаш е очаквала повикването. Излиза полуоблечена и боса. С глас, който изтънява и се провлачва, шефът заповядва: