Хорхе Борхес - Смърт и компас

— Щом като ти и портеньо 169се обичате толкова много, ще го целунеш ей сега пред всички.

Той прибавя една ругатня. Жената се съпротивява, обаче двама мъже вече са я хванали за мишниците и я запращат върху Оталора. Обляна в сълзи, тя го целува по лицето и по гърдите. Улпиано Суарес вече е извадил пистолета си. Преди да умре, Оталора разбира, че е бил предаден от самото начало, че е бил осъден на смърт, че са му позволили любовта, властта и тържеството, защото вече са го смятали за мъртвец, защото за Бандейра той е бил вече мъртвец.

Почти с пренебрежение Суарес стреля.

След като изравниха със земята градината и оскверниха потирите и олтарите, хуните нахлуха на коне в манастирската библиотека, изпокъсаха неразбираемите книги, погавриха се с тях и ги запалиха, може би от страх, че в буквите се крият някакви хули към техния бог — железния ятаган. Така изгоряха палимпсести и кодекси, ала в самото сърце на кладата, сред пепелта, оцеля почти невредима дванайсетата книга на „Civitas Dei“ 170, от която научаваме как Платон проповядвал в Атина, че в края на вековете всички неща ще възвърнат прежното си състояние, а той самият в Атина пак щял да излага същото учение пред същите слушатели.

Текстът, пожален от пламъците, се радваше на необикновена почит; всички, които го четяха и препрочитаха в онази отдалечена провинция, напълно забравиха, че авторът е изложил това учение единствено с цел да го опровергае по-обосновано. Един век по-късно Аврелиан, наместник на Аквилея 171, научи, че край дунавските брегове новосъздадената секта на монотоните (наречени още анулари 172 ) проповядвала, че историята е кръг и следователно всичко, което е на тоя свят, вече е било и пак ще бъде. В планините Кръстът бил изместен от Колелото и Змията 173.

Всички били обзети от страх, ала се утешавали с мълвата, че Йоан Панонски, който си спечелил слава с един трактат за седмия атрибут на Бога, щял да обори тази гнусна ерес.

Аврелиан се опечали от тези вести и най-вече от последната. Добре знаеше, че в богословската наука всяка новост е застрашителна; после разсъди, че идеята за цикличното време е твърде необичайна, твърде чудата, за да породи сериозна опасност. (Истинска заплаха за нас са само онези ереси, които могат да се сбъркат с ортодоксалната вяра.) Повече го огорчи намесата — направо казано, натрапването — на Йоан Панонски. Преди две години с многословното си писание „De septima affectione Dei sive de aeternitate“ 174. Йоан бе обсебил една тема от сферата на Аврелиан; сега, сякаш едничък той бе сведущ по въпроса за времето, се канеше да вкара в правия път ануларите — навярно с прокрустови доводи, с противоотрови, по-страховити от отровата на Змията… Същата нощ Аврелиан прелисти стария диалог на Плутарх за упадъка на оракулите; в двайсет и деветия параграф попадна на една присмехулна забележка против стоиците, които отстояват идеята за съществуването на безкраен кръговрат от светове с безброй слънца, луни, Аполоновци, Диани и Посейдони. Тази находка му се стори благоприятно знамение; реши да изпревари Йоан Панонски, като сам обори ереста на Колелото.

Има мъже, които се стремят да спечелят любовта на някоя жена, за да я забравят, за да я прогонят от мислите си; така и Аврелиан искаше да надмине Йоан Панонски — не за да му навреди, а само за да се изцери от ненавистта си към него. Наистина успя да забрави озлоблението си, укротен от самия труд, от съчиняването на силогизми и от измислянето на хули, от всичките тия nego и autem, и nequaquam 175. Изгради огромни и твърде заплетени периоди, утежнени с вметнати изречения, където небрежният изказ и лошата граматика сякаш служеха да изразят презрение. Така превърна какофонията в инструмент. Предвиди, че Йоан ще разгроми ануларите с пророческа сериозност; за да избегне съвпадението, избра подигравката. Августин бе писал, че Иисус е правият път, който ни избавя от кръговия лабиринт, където бродят заблудените безбожници; с умишлена тривиалност Аврелиан ги сравни с Иксион 176, с черния дроб на Прометей, със Сизиф, с онзи тавански цар, видял две слънца 177, с пелтеченето, с папагали, с огледала, с ехо, с мулета, въртящи долап, с двуроги силогизми. (Езическите сказания се бяха запазили, но вече се свеждаха само до някакви украшения.)

Като всеки притежател на библиотека и Аврелиан се чувстваше виновен, че не я познава от край до край; тази полемика му помогна да изпълни дълга си към много книги, които сякаш го укоряваха за нехайството му. Така успя да вмъкне един пасаж от труда на Ориген „De principiis“ 178, където се отричат идеята, че Юда Искариотски отново ще продаде Господа, а Павел отново ще види мъченическата смърт на Стефан в Йерусалим, и един пасаж от „Academica priora“ 179на Цицерон — там последният взима на подбив онези, които си въобразяват, че докато той беседва с Лукул, безброй други Лукуловци и Цицероновци казват съвсем същите неща в безброй светове, тъждествени с нашия. В добавка използва като оръжие срещу монотоните текста на Плутарх и изтъква срамния факт, че един идолопоклонник извлича по-голяма полза от lumen naturae 180, отколкото те — от Божието слово. Този труд му отне девет дни; на десетия получи препис от опровержението на Йоан Панонски. То се оказа едва ли не смешно кратко; Аврелиан го погледна първо с презрение, а после с боязън. Първата част тълкуваше последните стихове от девета глава на Послание към евреите, където се казва, че Иисус не Се е принасял в жертва много пъти от началото на света, а само веднъж — сега, в края на вековете. Втората част се позоваваше на библейското поучение за безполезното многоглаголстване на езичниците (Матей, 6:7), както и на онзи пасаж от седма книга на Плиний, който посочва, че в безкрайната Вселена няма две еднакви лица. Йоан Панонски твърдеше, че няма и две еднакви души и че даже най-окаяният грешник е безценен като кръвта, която Иисус Христос е пролял заради него. Една-единствена човешка постъпка (изтъкваше той) тежи повече от деветте небесни кръга и да си внушаваме, че тя може да се заличи и после да възникне отново, е израз на прекалено лекомислие. Времето не възобновява онова, което губим; вечността го съхранява за небесната слава или за пъкления огън. Трактатът бе ясен и достъпен, сякаш бе написан не от конкретна личност, а от кой да е човек или може би от целия човешки род.