Хорхе Борхес - Смърт и компас

Тъй както в хазартните игри четните и нечетните числа се стремят да се уравновесяват, така и изобретателността и глупостта взаимно се унищожават и се коригират, може би недодяланата поема за Сид 159е само противовес на един-единствен епитет от „Еклоги“ или на някоя сентенция на Хераклит. И най-беглата мисъл е подчинена на невидим замисъл и може да увенчае или да положи начало на някаква тайна форма. Знаем за хора, които са създавали съзнателно зло, за да настъпи в бъдещите векове добро или пък защото вече е имало добро в миналите векове… Ако гледаме на този въпрос така, всички наши действия са правилни, но също и безучастни. Не съществуват морални или интелектуални добродетели. Омир е съчинил „Одисеята“; ако приемем безкраен срок от време с безкраен брой обстоятелства или промени, не е възможно тя да не бъде съчинена поне веднъж. Никой не е някой си и всички хора заедно са един-единствен безсмъртен човек. Досущ както Корнелий Агрипа и аз съм бог, герой, философ, демон, аз съм вселена, а това е един досаден начин да кажа, че аз не съм.

Схващането, че светът е система от точни компенсации, е повлияло силно на Безсмъртните. На първо място то ги е направило неуязвими по отношение на милосърдието. Вече споменах за старите каменоломни, които прорязваха равнината на отсрещния бряг; един от Безсмъртните падна в най-дълбокото — не можеше да се нарани, нито да умре, но го измъчваше жаждата. Изминаха седемдесет години преди да му хвърлят въже. За тях не бе от значение собствената им съдба. Тялото им беше като покорно домашно животно, достатъчни му бяха всекимесечната милостиня от няколко часа сън, малко вода и късче презряно месо. Но нека никой не ни принизява до аскети. Няма по-сложно удоволствие от мисленето и на него се отдавахме. Понякога някакъв изключителен стимул ни възвръщаше към действителния свят. Например през онази сутрин древната, първична наслада от дъжда. Но тези прекъсвания се случваха съвсем рядко; всички Безсмъртни бяха способни да спазват съвършен покой; спомням си едного, когото никога не видях изправен; някаква птица беше свила гнездо на гърдите му.

Между неизбежните изводи на учението, според което всяко нещо се уравновесява от друго, има един, който, макар и да не е от голямо теоретично значение, бе точно този, който ни подтикна в началото или в края на десети век да се пръснем из цялата земя. Този извод гласи: Съществува река, чиито води даряват безсмъртие, следователно някъде има друга река, чиито води го обезсилват . Реките не са безбройни, ако един безсмъртен пътешественик обиколи целия свят, един ден ще е пил от всички реки.

Поставихме си за цел да открием тази река.

Смъртта (или загатването за нея) прави хората ценни и патетични. Те — хората — предизвикват съчувствие поради обстоятелството, че са само временни явления; всяко тяхно действие може да бъде последно; всеки човешки образ може да се разсее и да изчезне както образите в сън. Всичко при смъртните има стойност на необратимо и съдбовно. При Безсмъртните обаче всяко действие (и всяка мисъл) е отзвук на други, които в миналото са го предшествали без видимо начало или са точно предзнаменование за други действия, които в бъдеще ще го повтарят до умопомрачение. Няма нищо, което да не е сякаш загубено сред неуморни огледала. Нищо не може да се случи само веднъж, нищо не е ценно поради своята невъзвратимост. Елегичното, сериозното, тържественото не важат за Безсмъртните. Омир и аз се разделихме пред вратите на Танжер — струва ми се, че дори не се сбогувахме.

Пребродих други царства, други империи. През есента на 1066 година се сражавах на Стамфордския мост, вече не помня дали във войските на Харалд, който скоро след това намери там смъртта си, или сред воините на онзи злощастен Харалд Хардрада, който завоюва шест или малко повече стъпки английска земя. През седми век от хиджра 160в предградието Булак преписах с равен краснопис — на език, който съм забравил, и с азбука, която не зная — седемте пътешествия на Синдбад Мореплавателя и историята на Бронзовия град. В двора на затвора в Самарканд дълго играх шах. В Биканер, също и в Бохемия, се занимавах с астрология. През 1638 година бях в Коложвар, после в Лайпциг. През 1714 година в Абърдийн се записах за шестте тома на „Илиадата“ на Поуп. Знам, че ги препрочитах с наслада. През 1729 година спорих за произхода на тази поема с един преподавател по реторика, който, доколкото си спомням, се наричаше Джанбатиста; неговите доводи ми се сториха неопровержими. На 4 октомври 1921 година корабът „Патна“, с който пътувах за Бомбай, бе принуден да пусне котва в едно пристанище на брега на Еритрея 161. Слязох, спомних си други утрини, в далечни времена, също на брега на Червено море, когато бях римски трибун и треската, магиите и бездействието унищожаваха войниците. Край града видях пълноводен извор с чиста вода. Опитах я по навик. Когато се катерех по брега, едно трънливо дърво одраска опакото на дланта ми. Необичайната болка ми се стори много силна. Невярващ, онемял и щастлив, наблюдавах как бавно се образува ценната капка кръв. Отново съм смъртен, повтарях си, отново приличам на всички хора. Тази нощ спах до зори.