Хорхе Борхес - Смърт и компас

Покорството и нищетата на троглодита ми напомниха за Аргос, старото умиращо куче от „Одисея“, затова го нарекох Аргос и се опитах да го науча да отговаря на това име. Не успях и всеки следващ опит завършваше с нов провал. Напразно опитвах да бъда властен, строг и упорит. Неподвижен, със застинал поглед, той сякаш изобщо не чуваше звуковете, които се опитвах да му внуша. Стоеше само на няколко крачки от мен, а сякаш се намираше много далеч. Проснат на пясъка като малък и порутен сфинкс от лава, той оставяше да се въртят над него небесата от здрача на деня до този на нощта. Реших, че не е възможно да не се е досетил какво е намерението ми. Спомних си, че етиопците вярват, че маймуните съвсем съзнателно не говорят, за да не ги карат да работят; отдадох мълчанието на Аргос на недоверчивост или на страх. От това предположение минах на друго, още по-своеобразно. Помислих си, че Аргос и аз принадлежим на различни светове, помислих си, че възприятията ни са еднакви, но Аргос ги съчетава по различен начин и на тяхна основа предначертава други цели; помислих си, че може би за него няма цели, а само някаква главозамайващо бърза и непрестанна игра от съвсем краткотрайни впечатления. Помислих си за някакъв свят без памет, без време; представих си възможността да съществува език без съществителни имена, език от безлични глаголи или несклоняеми епитети.

Така отмираха дните, а с тях и годините, но една сутрин се случи нещо, подобно на щастие. Заваля дъжд, бавен и могъщ. В пустинята нощите могат да бъдат хладни, но през онази нощ беше горещо като в пещ. Сънувах, че една река в Тесалия (във водите й бях върнал обратно една златна рибка) идваше да ме избави; чувах я как приижда през червения пясък и черните камъни; свежият въздух и силният шум на дъжда ме събудиха. Изтичах гол, за да ме намокри. Нощта преваляше; под жълтите облаци племето, изпаднало в екстаз, не по-малко щастливо от мен, също се подлагаше на живителните струи. Троглодитите приличаха на корибанти 158, обладани от божеството. Аргос — с поглед, вперен в небето — стенеше от щастие; силни струи вода се стичаха по лицето му; не само вода (по-късно узнах това), но и сълзи; Аргос, крещях аз, Аргос!

Тогава с кротко възхищение, сякаш откриваше нещо загубено и отдавна забравено, той промълви думите: Аргос, кучето Одисеево . Сетне продължи, пак без да ме погледне: Кучето, което лежи върху купища тор .

Приемаме с лекота действителността навярно защото подсъзнателно разбираме, че нищо не е действително. Попитах го какво знае за „Одисеята“. Гръцкият го затрудняваше, наложи се да повторя въпроса.

Много малко — каза той. — По-малко и от най-нещастния рапсод. Навярно са изминали вече хиляда и сто години, откакто я съчиних .

Всичко ми стана ясно в този ден. Троглодитите бяха Безсмъртните; рекичката, която влачеше пясъци, беше Реката, която търсеше конникът. Колкото до Града, чиято слава се носеше чак до Ганг, Безсмъртните го бяха разрушили преди около девет века. С отломките му бяха издигнали на същото място безумния град, който бях обходил — нещо като пародия или обратен образ, храм на неразумните богове, които управляват света и за които не знаем нищо друго освен това, че не приличат на човека. Този градеж беше последният символ, който Безсмъртните бяха склонили да създадат; той бележеше етап, в който, след като са преценили, че всяко начинание е безполезно, те са решили да живеят в света на мислите, в чистото умозрение. Издигнали са градежа си, забравили са го и са отишли да живеят в пещерите. Вглъбени в мисли, те почти не са възприемали физическия свят.

Омир ми разказа всичко това така, сякаш говореше с дете. Разказа ми и за старостта си, за последното пътуване, което е предприел, воден — също както Одисеи — от желанието да отиде при хората, които не знаят какво е море, които ядат месото неподправено със сол и дори не подозират какво е гребло. Живял едно столетие в Града на Безсмъртните, а когато го съборили, той именно им препоръчал да построят другия град. Това не бива да ни изненадва; известно е, че след като е възпял Троянската война, е възпял и войната на жабите и мишките. Бил е като бог, който е създал Вселената, а после и хаоса.

Да бъдеш безсмъртен, е безсмислено; всички създания освен човека са безсмъртни, тъй като не знаят нищо за смъртта; божественото, ужасното, непонятното е да знаеш, че си безсмъртен. Забелязал съм, че въпреки различията в религиите това убеждение е извънредно рядко. Израилтяни, християни и мюсюлмани изповядват безсмъртието, но преклонението им пред земното съществуване показва, че вярват единствено в него, тъй като всички останали безброй съществувания са предназначени да възнаграждават или да наказват земния живот. По-рационален ми се струва кръговратът в някои индостански религии, който няма начало, нито край, всеки живот е последица от предишния и поражда следващия, обаче никой от тях не предопределя всички останали, взети в тяхната цялост. Поучена от опита на вековете, държавата на Безсмъртните била постигнала съвършенството на търпимостта и почти това на презрението. Безсмъртните са знаели, че в един безкраен срок от време на всеки човек се случва всичко. Поради своите минали или бъдещи добродетели всеки човек е достоен да извърши всякакво добро дело, но е способен да извърши и всякакво предателство поради безчестията си в миналото или в бъдещето.