Хорхе Борхес - Смърт и компас

В съответствие с плана си Ема избра най-предната седалка, за да не виждат лицето й. Пошлата улична суетня навярно й вдъхна утешителна увереност, че случилото се не е хвърлило никакво петно върху нещата. Пътуваше през западнали и мрачни квартали, които пробягваха пред погледа й, забравени на мига, и накрая слезе на една пресечка на „Варнес“ 203.

Умората по парадоксален начин й придаваше сила, защото я заставяше да се съсредоточи върху подробностите на безразсъдното начинание, вместо да мисли за същността и последствията.

Всички смятаха Аарон Льовентал за сериозен човек, а малцината, които го познаваха отблизо — за скъперник. Живееше сам в надстройката над фабриката. Откак се засели в това порутено предградие, той се боеше от крадци; в двора на фабриката държеше голямо куче, а в чекмеджето на писалището си — револвер (добре известен факт). Предната година бе оплакал подобаващо жена си, починала ненадейно — по баща Гаус, тя му бе донесла отлична зестра!, — но истинската му страст си оставаха парите. С дълбоко огорчение осъзнаваше, че по му се удава да ги пести, отколкото да ги печели. Беше силно религиозен; вярваше, че с Бог го свързва таен договор, който го освобождаваше от нуждата да върши добри дела в замяна на молитви и почтително преклонение. Плешив, едър, облечен в траур, с опушено пенсне и рижа брада, той очакваше прав до прозореца поверителните сведения на работничката Цунц.

Видя я как бутна решетката на вратата (нарочно я бе оставил леко открехната) и прекоси сенчестия двор. Видя я как се поотдръпна, когато вързаното куче я залая. Устните на Ема усилено се движеха, сякаш тихичко мълвяха молитва; повтаряха, макар и уморени, онази присъда, която господин Льовентал трябваше да чуе в предсмъртния си миг.

Събитията не се развиха точно според предвижданията на Ема. Още от предната сутрин безброй пъти си бе представяла как насочва револвера с нетрепваща ръка, как заставя подлеца да си признае презряното деяние и му разкрива безстрашния си план, благодарение на който Божията Правда щеше да възтържествува над човешката. (Не искаше да понесе наказание — не от страх, а защото бе оръдие на Възмездието). Накрая един-едничък изстрел право в гърдите щеше окончателно да реши съдбата на Льовентал. Нещата обаче не протекоха така.

Когато се изправи пред Аарон Льовентал, Ема почувства, че е по-важно да отмъсти за оскърблението, което бе понесла заради баща си, отколкото за самия него. Не можеше да не убие предателя след това грижливо замислено и проведено опозоряване. Нямаше и време да театралничи. Приседна плахо, помоли за извинение, позова се (досущ като истинска доносница) на дълга на лоялността, назова неколцина, загатна за други и изведнъж млъкна, сякаш скована от страх. Наложи се Льовентал да излезе за чаша вода. Когато той — недоверчив към такива преструвки, но все пак снизходителен — се върна от столовата, Ема вече бе измъкнала тежкия револвер от чекмеджето. Натисна спусъка два пъти. Едрото тяло рухна, сякаш покосено от трясъка и дима, чашата с вода се счупи, лицето я гледаше с гневно изумление, устата сипеше ругатни на испански и на идиш. Тъй като обидните думи не секваха, Ема бе принудена да стреля още веднъж. На двора вързаното куче залая с всички сили, струя кръв бликна от безсрамните устни и изцапа брадата и дрехите. Ема поде обвинителната реч, която си бе подготвила („Отмъстих за баща си и не ще могат да ме накажат…“), но така и не я завърши, защото господин Льовентал вече бе издъхнал. Тя нямаше как да узнае дали изобщо бе разбрал нещо.

Гръмкият лай й напомни, че има още работа за вършене. Разхвърля дивана, разкопча сакото на трупа, свали опръсканото с кръв пенсне и го сложи върху картотеката. После вдигна телефона и изрече онова, което по-късно щеше да повтори безброй пъти със същите или малко по-различни думи: „Случи се нещо невероятно… Господин Льовентал ме накара да отида в дома му уж във връзка със стачката… Изнасили ме и аз го убих…“

Историята наистина бе невероятна, но всички я приеха, защото в основата си беше вярна. Истинско бе възмущението на Ема Цунц, истинско бе нейното целомъдрие, истинска бе и омразата й. Истинско бе и безчестието, което бе понесла; разминаваха се с фактите само часът, обстоятелствата и едно-две имена.

Знам, че ме набеждават в надменност и може би в човекомразие, а навярно и в лудост. Тези обвинения (за които ще потърся отплата, щом му дойде времето) са смехотворни. Вярно е, че не излизам от дома си, но също тъй вярно е и че вратите му (чийто брой е безкраен 205) са отворени и денем, и нощем за хора и животни. Да заповяда всеки, който иска. Тук няма да намери оня разкош, който изнежва, нито разточителното великолепие на дворците — тук царуват покой и самота. Ще намери дом, който няма равен по лицето на земята. (Който твърди, че в Египет имало подобен 206, лъже). Даже хулителите ми признават, че в целия дом няма ни една вещ . Друга нелепа клевета е, че аз, Астерий, видите ли, уж съм бил затворник. Да повторя ли, че тук няма ни една залостена врата, да добавя ли, че няма ни една ключалка? Веднъж на свечеряване дори излязох на улицата; и ако се върнах още преди да падне мрак, то бе само заради страха, който ми вдъхнаха лицата на простолюдието, лица безцветни и някак сплеснати като длан. Слънцето вече бе залязло, но безпомощният плач на някакво дете и недодяланите молитви на човешкото стадо ми подсказаха, че съм разпознат. Хората се молеха, бягаха, току падаха по очи; някои се катереха по стъпалата към храма на Двойната секира, други пък събираха камъни. Един, струва ми се, даже се хвърли в морето, за да се скрие. Ненапразно майка ми е била царица; не мога да се смеся с грубата тълпа, макар че скромността ми ме подтиква да го сторя.