Хорхе Борхес - Смърт и компас

Пристигнах след края на дъждовния сезон. Селото беше сгушено в полите на един хълм, който изглеждаше по-скоро широк, отколкото висок, ограждаше селото и сякаш заплашваше джунглата, която имаше сиво-кафяв цвят. В някоя от страниците на Киплинг трябва да фигурира това селце на моята авантюра, тъй като в тях е вместена цялата Индия, а по някакъв начин и цялата вселена. Ще се задоволя само да отбележа, че един ров, пълен с вода, над който се люлееха мостове от тръстика, служеше все пак за някаква защита на колибите. На юг имаше блата и оризища и една низина с тинеста река, чието име никога не узнах, и по-нататък следваше отново джунглата.

Населението се състоеше от индуси. Този факт, макар че всъщност го предвиждах, никак не ме възрадва. Винаги съм се разбирал по-добре с мюсюлманите, въпреки че ислямът, знам това, е най-бедното от всички вероизповедания, които са произлезли от юдаизма.

В Индия реално усетихме колко бързо се размножава човекът. В селцето усетих, че и джунглата бързо избуява — тя напираше и почти проникваше в самите колиби. Дните бяха угнетяващи, а нощите не носеха прохлада.

Старците ме приветстваха с „Добре дошъл“ и с тях проведох първия си диалог, състоящ се от бегли учтиви фрази. Вече говорих за бедността на това място, но знам, че всеки човек е убеден, че родината му притежава нещо уникално, неповторимо. Похвалих съмнителните стаи и не по-малко съмнителните ястия. Казах, че славата на този регион се простира до Лахор. Лицата на мъжете промениха изражението си. Веднага разбрах, че съм допуснал някаква грубост и че трябва да се разкая. Усетих, че крият някаква тайна, която не желаят да споделят с чужденци. Навярно се прекланяха пред синия тигър и хранеха към него култ, който с дръзките си думи бях осквернил.

Почаках до следващата сутрин. След като изядохме ориза и изпихме чая, аз подхванах темата си. Въпреки случилото се предната вечер не успях да проумея реакцията им. Всички ме загледаха с изумление и даже с ужас, но когато разбраха, че целта ми е да уловя звяра с необикновената кожа, изпитаха явно облекчение. Някой даже каза, че го е виждал досами прага на джунглата.

Събудиха ме сред нощ. Някакво момче ми каза, че една коза избягала от обора и че като тръгнало да я търси, видяло синия тигър на другия бряг на реката. Предположих, че слабата лунна светлина не е била достатъчна да се различи точно цветът, но останалите потвърдиха разказа на момчето и един, който дотогава бе мълчал, добави, че и той е видял хищника. Тръгнахме с пушките и видях — или съм си въобразил, че съм видял — едра котешка сянка, която изчезваше в мрака на джунглата. Не намериха козата, но звярът, който я бе отвлякъл, спокойно можеше да е моят син тигър. Насочиха вниманието ми към следи, които, разбира се, нищо не доказваха.

След няколко подобни нощи разбрах, че тези фалшиви тревоги се организираха по навик. Също като Даниел Дефо местните хора много умело съчиняваха характеристиките на определена ситуация. Тигърът можеше да бъде забелязан по всяко време към оризищата на юг или към храсталаците на север, но аз бързо долових, че съгледалите го се редуваха с подозрителна регулярност. А появата ми неизбежно съвпадаше с момента, в който тигърът току-що бе избягал. Винаги ми посочваха следите и някоя поразия, но човешкият юмрук успешно може да имитира следата на тигъра.

Няколко пъти виждах умрели кучета. В една лунна нощ поставихме една коза за примамка и напразно чакахме до разсъмване. В началото реших, че тези ежедневни измислици бяха провокирани с цел да продължа пребиваването си тук, което беше изгодно за селото, тъй като купувах от хората храна и плащах на тези, които ме обслужваха. За да проверя това предположение, им казах, че възнамерявам да търся тигъра в друг регион — по долното течение на реката. Учуди ме, че всички одобриха решението ми. Въпреки това убеждението ми, че съществува някаква тайна и че всички ме подозират, си остана все така непоколебимо.

Вече казах, че гористият хълм, в чието подножие се бе сгушило селото, не беше особено висок и бе пресечен от плато. От другата страна — на запад и на север — продължаваше джунглата. Тъй като склонът не беше много стръмен, един следобед им предложих да изкачим хълма. Идеята ми ги ужаси. Един от тях възкликна, че склонът бил много неравен. Най-възрастният заяви тежко, че не е възможно да се изпълни намерението ми. Върхът бил свещен и магически препятствия го правели недостъпен за хората. Който се осмелял да стъпи там с нозете си на смъртен, рискувал да види божеството и да полудее или да ослепее.