— Защото си приличаме прекалено много. Ненавиждам лицето ти, което всъщност изобразява моето лице, ненавиждам гласа ти, който е подражание на моя глас, ненавиждам патетичния ти синтаксис, който е и мой.
— Аз също — каза другият, — затова реших да се самоубия — едно птиче запя откъм градината. — Това е последното — добави той. Направи ми жест да се приближа до него. Ръката му потърси моята. Отстъпих назад. Уплаших се да не се объркат ръцете ни. Каза ми: — Стоиците ни учат, че не бива да се оплакваме от живота. Вратата на затвора е отворена. Аз винаги така съм го разбирал, но леността и страхът ме забавиха. Преди време изнасях лекция в Ла Плата за шестата част на „Енеида“. Изведнъж, цитирайки един хекзаметър, прозрях какъв е моят път. И взех това решение. От този момент се почувствах неуязвим. Моята съдба ще бъде и твоя. Ще получиш внезапното просветление, общувайки с латинския и с Вергилий, и вече ще си забравил напълно този любопитен пророчески диалог, проведен в две времена и на две места. Когато отново ти се яви този сън, ще бъдеш като мен и ще бъдеш моят сън.
— Няма да го забравя, още утре ще го напиша.
— Ще остане в дълбочината на паметта ти, под прилива на сънищата ти. Когато го пишеш, ще повярваш, че си замислил и твориш фантастичен разказ. Няма да стане утре. Остават ти все още много години.
Престана да говори и разбрах, че е издъхнал. По някакъв начин аз умирах заедно с него. Наведох се над възглавницата, изпълнен с печал, но там вече нямаше никой.
Избягах от стаята. Вън го нямаше двора, нито мраморните стълби, нито голямата тиха къща, нито евкалиптите, нито водоскоците, нито портата на желязната ограда на имението в градчето Адроке.
Навън ме чакаха нови сънища.
Една известна поема от Блейк 467рисува тигъра като бляскав огън и вечен прототип на Злото. Аз предпочитам сентенцията на Честъртън, според която тигърът е символ на ужасяващата елегантност. Освен тези няма други думи, които биха могли да дадат точно обозначение на тигъра, на тази форма, която от векове населява въображението на хората. Тигърът винаги ме е привличал. Помня, че като дете се спирах задълго пред единствената клетка в зоологическата градина — другите въобще не ме интересуваха. Преценявах енциклопедиите и книгите за природни науки според илюстрациите с тигри. Когато открих „Книга за джунглата“ 468, останах разочарован, че тигърът Ширхан е враг на главния герой. С годините тази необикновена любов не ме напусна. Тя надживя парадоксалната ми амбиция да стана ловец, а също и обикновените човешки превратности. До неотдавна — датата ми се струва превратна, но не е така — тя съжителстваше съвсем спокойно с обичайните ми занимания в университета в Лахор. Аз съм преподавател по западна и източна логика, а в неделните си дни водя семинар за философията на Спиноза. Трябва да добавя, че съм шотландец. Може би любовта ми към тигрите ме доведе от Абърдийн в Пенджаб. Животът ми течеше по съвсем обикновен начин. В сънищата си винаги виждах тигри. (Сега сънищата ми са населени с други форми.)
Не един път съм разказвал тези неща, а сега ми изглеждат чужди. Въпреки това ги оставям, защото така изисква моята изповед.
В края на 1904 година прочетох, че в региона на делтата на река Ганг са открили син екземпляр на въпросния вид. Новината беше потвърдена от телеграми, които съдържаха всички противоречия и несъответствия, свързани със случая. Моята стара любов се съживи. Усъмних се, че е допусната грешка, имайки предвид обичайната неточност на хората по отношение на цветовете. Спомних си, че съм чел, че на исландски името на Етиопия е „Блаланд“, което означава Синя земя или Земя на черните. Синият тигър спокойно можеше да се окаже черна пантера. Не се говореше нищо за ивиците му. Снимката на въпросния син тигър със сребърни шарки, публикувана в лондонската преса, бе очевидно апокрифна. Синьото оцветяване на илюстрацията ми се стори по-характерно за хералдиката, отколкото за действителността в природата.
Веднъж сънувах в син цвят, какъвто никога не бях виждал и за който не намерих точното название. Знам, че беше почти черно, но това условие не е достатъчно, за да си представи човек нюанса.
Няколко месеца по-късно един колега ми каза, че в някакво село, доста отдалечено от Ганг, чул да се говори за сини тигри. Съобщението ме учуди, защото знаех, че тигрите са рядкост в този регион. И отново сънувах синия тигър, който, като вървеше, хвърляше дългата си сянка по песъчливата почва. Използвах ваканцията, за да направя пътуване до това село, за чието име не желая да си спомням по причини, които по-късно ще изясня.
Читать дальше