Хорхе Борхес - Смърт и компас

Без да съзнавам, бях започнал да свиквам с тези преображения. И те ме учудваха по-малко, отколкото виковете на стареца Бхагуан Дас.

— Това са камъните, които раждат — възкликна той. — Сега са много, но могат да се променят. Те имат формата на луната при пълнолуние и този син цвят, който е позволено да се вижда само в сънищата. Родителите на моите родители не лъжеха, когато говореха за мощта им.

Цялото село ни беше заобиколило.

Почувствах се като вълшебния притежател на тези чудеса. Пред учудените погледи на всички събирах дисковете, издигах ги, разпръсквах ги, гледах ги как растат и се размножават или по странен начин намаляват.

Хората се трупаха, блъскаха се един в друг, обзети от вцепенение и ужас. Мъжете заставяха жените си да гледат чудото. Някои от жените закриваха очите си с ръце, други стискаха клепачи. Никой не се осмели да докосне дисковете, с изключение на едно дете, което щастливо се заигра с тях. В този миг почувствах, че безредието осквернява чудото. Събрах колкото дискове успях, и се прибрах в колибата.

Може би съм се помъчил да забравя останалата част на онзи ден, който беше първият от цялата серия неуспешни дни, които така и още не са приключили. Наистина не си спомням. В следобедните часове започнах да си спомням с носталгия предишната нощ, която не беше особено щастлива, тъй като беше населена, както и предишната, с натрапчивата мисъл за тигъра. Помъчих се да се скрия в този образ, който преди беше обгърнат от мощ, а сега — изпразнен от съдържание. Синият тигър ми се стори по-безвреден и от черния лебед, който по-късно бе открит в Австралия.

Препрочитам предишните си записки и установявам, че съм допуснал основна грешка. Объркан от навика на тази добра или лоша литература, неправилно наречена психологическа, съм се старал да възстановя, неизвестно защо, изследователската хроника на откритието си. По-ценно щеше да бъде, ако се бях съсредоточил върху чудовищната същност на дисковете.

Ако ми кажеха, че на луната има носорози, бих приел или отхвърлил тази информация. Или бих загубил ума си, но бих могъл да си ги представя. Но ако ми кажеха, че на луната шест или седем носорога могат да бъдат три, аз бих настоявал, че това явление е невъзможно.

Когато човек знае, че три плюс едно е равно на четири, не проверява този факт, като прави опити с монети, със зарове, с шахматни фигурки или с моливи. Човек е разбрал това веднъж завинаги — и край, — той не може да възприеме друга цифра за този сбор. Някои математици твърдят, че три и едно е тавтология на четири — просто начин да се каже четири. На мен, Александър Крейдж, измежду всички хора на земята ми се падна късметът да открия единствените предмети, които противоречат на този основен закон на разума.

В началото се уплаших, че полудявам. С времето, струва ми се, бих предпочел да съм луд, защото личното ми халюциниране тогава щеше да бъде по-маловажно от доказателството, че в космоса има място и за безредието. Ако три и едно могат да бъдат две или четиринайсет, то причината е просто лудостта.

По онова време придобих навика да сънувам камъните. Сънят не се появяваше всяка нощ и това ми даваше глътка надежда, която обаче бързо се превръщаше в терор. Сънят беше горе-долу един и същ. Началото му предвещаваше ужасяващия финал. Парапет и стълби от желязо се спускаха като спирала. Следваше мазе или лабиринт от мазета, които рязко преминаваха в ковачници, работилници, затворнически килии или блата. На дъното — дупката с камъните, които в същото време представляваха и Бегемот, и Левиатан 469 — чудовищата, които сочеха в Библията, че Господ е ирационален. Събуждах се разтреперан и установявах, че камъните са на мястото си в кашона, готови да се трансформират.

Хората промениха отношението си към мен. Бе ме докоснало нещо от божествеността на дисковете, които те наричаха „сини тигри“, но хората знаеха също така, че нося вината за оскверняването на върха. Боговете можеха да ме накажат във всеки миг на деня или на нощта. Селяните не се осмеляваха да ме атакуват или осъдят за това, което бях извършил. Но забелязах, че всички те сега бяха станали някак опасно сервилни. Не видях повече детето, което си бе играло с дисковете. Боях се от отрова или от нож в гърба. Една сутрин преди разсъмване избягах от селото. Усетих как всичките му жители ме следяха и че бягството ми беше истинско облекчение за тях. Никой не бе пожелал повече да види камъните.

Върнах се в Лахор. В джоба си носех шепата дискове. Уютната атмосфера на книгите не ми донесе търсеното облекчение. Усещах, че на този свят продължават да съществуват отвратителното село, джунглата и неравният склон на платото, а на платото все още си ги имаше малките дупки и в дупките — камъните. Сънищата ми смесваха и умножаваха тези несъответстващи си неща. Селото беше камъните, джунглата беше потокът, а потокът беше джунглата.