Хорхе Борхес - Смърт и компас

Не настоях повече, но същата нощ, когато всички спяха, се измъкнах тихо от колибата и изкачих лекия склон. Нямаше път и шубраците ме забавиха.

Луната беше на хоризонта. Вглеждах се с особено внимание във всяко нещо, сякаш предчувствах, че това е може би най-значимият ден в живота ми. Още си спомням как тъмнееха листата, как изглеждаха почти черни. Започна да се развиделява, но в цялата джунгла наоколо не се долавяше гласът дори на една птица.

Двайсет-трийсет минути изкачване и стъпих на платото. Усетих, че въздухът тук бе по-свеж, отколкото в селото, задушено в подножието му. Установих, че това не бе върхът, а една недотам просторна тераса. Джунглата продължаваше нататък и нагоре по хълбока на планината. Изпитах усещането за свобода, сякаш пребиваването ми в селото беше истински затвор. Не се сърдех, че жителите му са искали да ме излъжат. Възприемах ги по един или по друг начин като деца.

Колкото до тигъра… Многобройните несполуки бяха изчерпали любопитството и вярата ми, но все пак почти механично се огледах за следи.

Почвата беше песъчлива и осеяна с дупки. В една от дупките — съвсем недълбоки и преливащи една в друга — разпознах цвета. Беше точно невероятното синьо на тигъра от моя сън. По-добре да не го бях виждал изобщо. Вгледах се добре. Дупката беше пълна с камъчета — всичките еднакви — кръгли, с малък диаметър и много гладки. Еднаквостта им придаваше нещо нереално, сякаш бяха жетони.

Наведох се, бръкнах в дупката и извадих няколко. Усетих леко потръпване. Сложих шепата камъчета в десния си джоб, в който имах ножичка и карта на Аляхабад. Тези два случайни предмета имат специална роля в тази история.

Като се върнах в колибата, свалих сакото си. Проснах се на кревата и отново засънувах тигъра. Във виденията си съзерцавах цвета — цветът на сънувания много пъти тигър беше еднакъв с цвета на камъчетата от платото. Разбуди ме яркото слънце, което блестеше право в лицето ми. Станах от кревата. Ножицата и картата ми пречеха да извадя от джоба всички сини дискове. Извадих колкото побра шепата ми, и усетих, че са останали още два-три. Някакъв лек сърбеж, едва доловимо движение затопли ръката ми. Като я разтворих, видях, че малките дискове са около трийсет-четирийсет. А бих се заклел момент преди това, че не са повече от десетина. Оставих ги на масата и понечих да извадя останалите. Не беше необходимо да ги броя, за да разбера, че са се размножили. Направих от всичките една купчинка и се опитах да ги преброя един по един.

Тази най-обикновена операция се оказа невъзможна. Впивах поглед в един от тях, вадех го от купчината с палец и показалец и когато дискът оставаше сам, всъщност вече се превръщаше в много други. Уверих се, че нямам висока температура, и повторих опита няколко пъти. Безсрамното чудо се повтаряше. Усетих, че краката и гърбът ми изстиват, а коленете ми треперят. Не зная колко време бе изминало.

Без да ги гледам повече, събрах дисковете накуп и ги изхвърлих през прозореца. Със странно облекчение установих, че броят им бе намалял. Затворих здраво вратата и се опънах на леглото. Постарах се да върна всичко в първоначално положение и да се убедя, че цялата тая история е била само сън. За да не мисля за дисковете и да запълня по някакъв начин времето, повторих бавно и точно на висок глас осемте дефиниции и седемте аксиоми на етиката. Не знам дали ми помогнаха. Потънал в тези заклинания, чух удар.

Инстинктивно се уплаших, че са ме чули да си говоря сам, и отворих вратата.

Беше най-възрастният мъж — Бхагуан Дас. За миг присъствието му ме върна в ежедневието. Излязохме заедно. Надявах се, че дисковете са изчезнали, но те си бяха там, на земята. Вече не зная колко бяха.

Старецът ги погледна и после погледна мен.

— Тези камъни не са от тук. Те са от горе — каза той с глас, който не беше неговият.

— Да, така е — отвърнах му. Добавих предизвикателно, че съм ги намерил на платото, и веднага се засрамих, че му давам обяснения. Бхагуан Дас ги наблюдаваше очарован и не ми обръщаше внимание. Заповядах му да ги събере. Той не помръдна. С болка си признавам, че извадих револвера си и повторих заповедта с по-висок глас.

Бхагуан Дас изрече:

— По-добре куршум в гърдите, отколкото едно синьо камъче в ръката!

— Страхливец! — казах му.

Струва ми се, че бях не по-малко ужасен от него, но затворих очи и грабнах цяла шепа камъни с лявата си ръка. Прибрах револвера и ги пресипах в дясната си длан. Броят им се беше увеличил още повече.