Хорхе Борхес - Смърт и компас

Избягвах да се срещам с приятелите си. Боях се да не се поддам на съблазънта да им покажа това жестоко чудо, което подриваше човешката наука.

Предприех различни експерименти. Прорязах кръст върху един диск, размесих го в другите и той се изгуби след известно време, а броят на дисковете се увеличи. На друг диск изпилих с пила полукръг. Той също се смеси с другите и изчезна. С длетото пробих дупка в центъра на трети диск и повторих опита. И него загубих безвъзвратно. На другия ден дискът с гравирания кръст се завърна от пребиваването си в нищото. Какво беше това мистериозно пространство, което абсорбираше камъните и след време ги връщаше един по един, подчинявайки се на някакви непроницаеми закони или може би на някакъв човешки арбитраж?

Същият стремеж към ред, който бе положил началото на математиката, ме накара да потърся някакъв ред и в това отклонение от научните правила (каквото представляваха нелепите камъни, притежаващи свойството да се размножават). Постарах се да открия закономерност в непредвидимите им вариации. Посветих дните и нощите си на наблюдение с цел да установя статистиката на промените. Запазил съм тетрадките от този период, напразно изписани с цифри. Процедирах по следния начин: броях с поглед дисковете и отбелязвах съответната цифра. После ги разделях в шепите си и ги хвърлях на масата. Изброявах двете купчинки, отбелязвах колко са, и повтарях операцията. Напразно търсех някакъв ред, някаква тайнствена рисунка в разместването. Максималното число дискове, което успявах да установя, беше 419, а минималното — 3. В един миг помислих, или по-точно — се уплаших, че ще изчезнат. След няколко опита стана ясно, че един-единствен диск, останал изолиран от другите, не може да се мултиплицира, нито да изчезне.

Естествено, четирите операции — събиране, изваждане, умножение или деление, бяха невъзможни. Камъните отказваха да се подчинят на аритметиката и на пресметнатите възможности.

Четирийсет диска, разделени, даваха девет. Деветте, на свой ред разделени, можеха да се превърнат в 300. Не зная какво беше теглото им. Не ги претеглих с кантар, но съм сигурен, че постоянно бяха леки и винаги имаха същия син цвят.

Тези операции ме спасиха от полудяване. В заниманията си с камъните, които рушаха стройната математическа наука, често се замислях за камъните на гърка, които са се превърнали в първите числа и са дали думата „калкулирам“ на толкова много езици. Произходът, а сега и краят на математиката се намираха в камъните. Ако Питагор беше действал с тези тук…

След един месец занимания разбрах, че хаосът е непоправим. Налице бяха неуправляемите дискове и безкрайната съблазън да… ги докосна, да усетя отново гъделичкането им, да ги хвърля и те да се пръснат, да ги видя как увеличават броя си или го намаляват, и да пресмятам дали са чифт или тек. Започнах даже да се страхувам, че са заразни и могат да разболеят пръстите, които така настойчиво се мъчеха да ги управляват.

В продължение на няколко дни си наложих личното задължение да мисля непрекъснато за камъните, защото знаех, че забравата им би могла да бъде само моментна и би било непростимо мъките ми да започнат отново.

Нощта на 10 февруари не спах. Предприех един поход, който продължи до настъпването на утринта. Прекрачих портите на джамията на Вазил Хан. В този час светлината още не подчертаваше цветовете. В двора нямаше жива душа. Без да зная защо, потопих ръце във водата за пречистване… Вътре в джамията осъзнах, че Господ и Аллах са двете имена на едно и също необяснимо Същество, и аз го помолих на висок глас да ме освободи от този мой тежък товар. Стоях неподвижен и чаках отговора.

Не чух стъпките, но близо до мен един глас каза:

— Дойдох.

До мен стоеше някакъв просяк. Различих в здрача тюрбана, угасналия поглед, жълтеникавото лице и сивата брада. Не беше много висок. Протегна ръка и каза с тихия си глас:

— Милостиня, Защитнико на бедните.

Потърсих и му отвърнах:

— Нямам нито една пара.

— Имаш много — беше отговорът.

В десния ми джоб се намираха камъните. Извадих един и го пуснах в протегнатата празна длан. Не се чу никакъв шум.

— Трябва да ми ги дадеш всичките — каза ми той. — Този, който не даде всичко, не е дал нищо.

Разбрах и му казах:

— Искам да знаеш, че милостинята ми може да бъде ужасяваща като проклятие.

Отвърна ми:

— Може би това е единствената милостиня, която мога да получа. Аз съгреших.

Изсипах всичките камъни в свитата длан. Пропаднаха сякаш на дъното на морето, без да се чуе ни най-малкият шум. После ми каза: