Хорхе Борхес - Смърт и компас

— Затова съм тук — му казах.

— Тук ли? Ние винаги сме тук. Тук аз те сънувам в къщата на улица „Майпу“. Тук си отивам, тук, в стаята, която беше на мама.

— Която беше на мама — повторих аз, като не исках да разбера. — Аз те сънувам в стая номер 19 на горния етаж.

— Кой кого сънува. Аз знам, че те сънувам, но не знам ти дали сънуваш мен. Хотелът в Адроке беше сринат преди много години — двайсет, а може би и трийсет. Кой знае…

— Сънуващият съм аз — възразих с известно предизвикателство.

— Не разбираш ли, че главното е да се разбере дали само един човек сънува, или има двама, които сънуват.

— Аз съм Борхес, който видя името си на регистрацията и се качи при теб.

— Борхес съм аз и сега умирам на улица „Майпу“ — настъпи тишина, после другият ми предложи: — Хайде да направим проверка. Кой беше най-страшният момент в нашия живот?

Наведох се към него и двамата заговорихме в един глас. Знам, че и двамата излъгахме. Бледа усмивка озари състареното лице. Усетих, че тази усмивка отразяваше по някакъв начин моята.

— Излъгахме се един друг — каза ми той, — защото се чувстваме двама, а не един. Истината е, че сме двама и сме един и същ.

Този разговор ме дразнеше. Казах му го. Добавих:

— А ти през 1983 година няма ли да ми разкриеш нещо за годините, които ми остават?

— Какво мога да ти кажа, нещастни Борхес? Ще се повторят бедите, на които вече си свикнал. Ще останеш сам в тази къща. Ще докосваш книгите, които няма да имат букви, и медальона на Сведенборг 464. Както и дървената табла с Федералния кръст. Слепотата не е мъгла. Тя е форма на самотата. Ще се върнеш в Исландия.

— Исландия! Исландия на моретата!

— В Рим ще повториш стиховете на Кийтс, чието име, както имената на всички, беше написано върху водата.

— Никога не съм бил в Рим.

— Има и други неща. Ще напишеш нашето най-хубаво стихотворение — една елегия.

— За смъртта на… — започнах аз, но не се осмелих да произнеса името.

— Не. Тя ще живее повече от теб — замълчахме. Той продължи:

— Ще напишеш книгата, за която мечтаехме толкова време. През 1979 година ще разбереш, че предполагаемото ти творчество не е нищо повече освен чернови, смесица от чернови. Ще отстъпиш пред суетната и суеверна съблазън да напишеш своята велика книга.

Суеверието, което ни наложиха „Фауст“ на Гьоте, „Саламбо“ и „Одисей“ 465. Невероятно, но изписах много страници.

— И накрая разбра, че си се провалил.

— По-лошо! Разбрах, че това беше творба шедьовър в най-истинския смисъл на думата. Добрите ми намерения стигнаха само за първите страници. В другите бяха лабиринтите, ножовете, човекът, който си мислеше, че сам е изображение, отражението, което се смяташе за истина, тигърът, който се промъква нощем, битките, които са в кръвта, слепият, но пагубен Хуан Мураня, гласът на Маседонио Фернандес 466, корабът, направен от ноктите на мъртъвците, старинният английски, повтарян в следобедите.

— Добре познавам този музей — отбелязах иронично.

— Освен това лъжливите спомени, двойната игра на символите, дългите изброявания, майсторството в прозата, неперфектните символи, които критиците развеселени откриват, цитатите — невинаги апокрифни.

— Публикува ли тази книга?

— Поиграх си, без сам да съм убеден, с мелодраматичното намерение да я унищожа, като евентуално я хвърля в огъня. В края на краищата я публикувах в Мадрид под псевдоним. Заговори се за непохватен имитатор на Борхес, който имал лошия късмет, че не е Борхес и че е повторил само външната страна на модела.

— Не се учудвам — казах аз, — всеки писател в края на краищата се превръща в свой собствен не толкова талантлив и интелигентен последовател.

— Тази книга материализира един от пътищата, които ме доведоха до тази нощ. А колкото до останалите… Унижението на старостта, убеждението, че вече съм изживял всеки новонастъпил ден…

— Няма да напиша тази книга — зарекох се аз.

— Ще я напишеш. Думите ми, които за теб сега са настояще, ще се превърнат само в спомен за един сън.

Подразни ме дидактичният му тон — несъмнено това беше тонът, който аз използвах, когато четях лекции. Подразниха ме прекалената прилика помежду ни и това, че той се възползваше от безнаказаността, която му придаваше близостта на смъртта. За да си отмъстя, му рекох:

— Толкова ли си сигурен, че ще умреш?

— Да — отвърна ми той. — Изпитвам такава сладост и облекчение, каквито не съм изпитвал никога. Не мога да ти го обясня. Всички думи изискват споделен жизнен опит. Защо те дразни толкова много това, което ти казвам?