Хорхе Борхес - Смърт и компас

„Утопия на един уморен човек“ по моя преценка е най-честният и меланхоличен разказ в цялата поредица.

Винаги ме е удивявал натрапчивият стремеж на северноамериканците да постъпват етично; „Подкупът“ се опитва да отрази тази тяхна особеност.

Въпреки Джон Фелтън, Шарлот Корде, всеизвестното мнение на Ривера Андарте („Свято дело е да се убие Росас“) и Уругвайския национален химн („За тираните — кинжалът на Брут“) не одобрявам политическото убийство. Както и да е, прочелите историята на самотното Аредондово престъпление ще пожелаят да узнаят края. Луис Мелиан Лафинур поиска подсъдимият да бъде оправдан, но съдиите Карлос Фейн и Кристобал Салваняк му дадоха един месец в единична килия и още пет години затвор. Днес една от улиците на „Монтевидео“ носи неговото име.

Два злощастни и непонятни обекта са тема на последните разкази: „Дискът“ е евклидовият кръг, който има само едно лице; „Пясъчната книга“ е том с неизброими страници.

Надявам се, че прибързаните бележки, които току-що продиктувах, не изчерпват тази книга и че нейните сънища ще продължат да се разклоняват в гостоприемното въображение на читателите, които сега я затварят.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 3 февруари 1975 г.

Видях, че часовникът на малката гара сочеше малко след единайсет. Запътих се към хотела. Усетих, както и друг път, че ме обзема чувството на примирение и облекчение, което ми вдъхват добре познатите места. Широката порта беше отворена. Къщата тъмнееше. Влязох във вестибюла, чиито бледи огледала отразяваха растенията в салона. Странно защо, но стопанинът не ме позна и ми подаде книгата за регистрация. Взех писалката, закрепена за рецепцията, натопих я в бронзовата мастилница и като се наведох над разтворената книга, се сблъсках с първата изненада от многото, които тази нощ щеше да ми представи. Името ми — Хорхе Луис Борхес — беше вече вписано, а мастилото — още неизсъхнало.

Стопанинът ми рече:

— Мислех, че вече се качихте горе… — после ме погледна добре и се поправи: — Извинете, господине! Другият толкова прилича на вас, но вие сте по-млад.

Запитах го:

— Коя е неговата стая?

— Поиска номер деветнайсет — отговори ми той.

Точно от това се боях. Хвърлих писалката и изтичах нагоре по стълбите. Стая номер 19 се намираше на втория етаж и гледаше към беден и неугледен двор, в който имаше пейка, от тия, дето се поставят по площадите, и — спомням си още — извит лост над нея. Беше най-уединената стая в хотела. Натиснах бравата и вратата лесно се отвори. Полилеят светеше. Под безмилостната му светлина застанах лице в лице със себе си. На тясното желязно легло, обърнат гърбом, по-стар, отслабнал и много блед, лежах аз, зареял поглед в гипсовите орнаменти по тавана. И тогава чух гласа. Не беше точно моят глас. Беше гласът, който обикновено чувам да звучи от моите записи — безизразен и неприятен.

— Колко странно — заговори той, — ние сме двама и въпреки това сме един и същ. Но в сънищата няма странни неща.

— Значи всичко това е сън, така ли? — попитах уплашен.

— Да, сън е. Сигурен съм, че това е последният ми сън — той посочи празното шишенце върху мраморния плот на нощната масичка: — Ти обаче ще трябва да сънуваш много, преди да стигнеш до тази вечер. Коя дата е днес според теб?

— Не зная точно — отвърнах му замаян. — Но вчера навърших 61 години.

— Когато стигнеш отново тази вечер в будно състояние, тъкмо ще си навършил 84. Днес е 25 август 1983 година.

— Толкова дълго ли ще трябва да чакам? — промърморих аз.

— А аз — не! — каза той рязко. — На мен вече нищо не ми остава. Мога да умра всеки момент, мога да се изгубя в неизвестното, но продължавам да сънувам така… двойно. Изморителната тема, която ми внушиха огледалата и Стивънсън.

Усетих, че споменаването на Стивънсън беше неговото сбогуване, а не педантичен детайл. Аз бях той и разбирах. Не са достатъчни най-драматичните моменти, за да бъдеш Шекспир и да попаднеш на паметни фрази. За да го разсея, му казах:

— Знаех, че това ще се случи. Точно тук, преди години, в една от долните стаи двамата с теб започнахме черновата на историята за това самоубийство.

— Да — отвърна ми той бавно, сякаш събираше спомени. — Но не виждам връзката. В онази чернова аз си бях взел билет за Адроке 462. И щом пристигнах в хотел „Лас Делисиас“ 463, се качих в стая номер 19 — най-уединената. Там се самоубих.