Хорхе Борхес - Смърт и компас

Отвори куфара си, извади книгата и я сложи на масата. Беше осмина формат, с платнена подвързия. Личеше си, че е преминала през много ръце. Разгледах я; необичайната й тежест ме изненада. На гърба й се четеше надписът „Свето писание“ и отдолу „Бомбай“.

— Вероятно е от деветнайсети век — отбелязах.

— Не зная — бе отговорът. — Никога не съм знаел.

Отворих я напосоки. Буквите ми бяха непознати. На страниците, които ми се видяха изтъркани и с лоша типография, текстът бе в две колони, както е характерно за библиите. Бе напечатан сбито и подреден в стихове. В горния ъгъл на страниците имаше арабски цифри. Вниманието ми бе привлечено от следния факт: някоя четна страница бе означена с числото 40,514, да речем, а следващата нечетна — с 999. Щом я обърнах, видях, че следващата е означена с осемцифрено число. Имаше и една малка илюстрация, като онези, които са обичайни за речниците: котва, нарисувана с перо, сякаш от несръчната ръка на някое дете.

Именно тогава непознатият ми каза:

— Хубаво я разгледайте, защото никога вече няма да я видите.

Тези думи прозвучаха заплашително за разлика от гласа му.

Отбелязах си мястото и затворих книгата. Веднага я отворих пак. Напразно търсих рисунката на котвата, лист подир лист. За да прикрия объркването си, запитах:

— Това е превод на Светото писание на някакъв индостански език, нали?

— Не — отвърна мъжът. После сниши глас, сякаш се канеше да сподели някаква тайна: — Сдобих се с нея в едно селище в равнините срещу няколко рупии и библия. Собственикът й не знаеше да чете. Подозирам, че възприемаше Книгата на Книгите като амулет. Беше от най-низшата каста; хората не можеха дори да стъпят върху сянката му, без да се омърсят. Каза ми, че книгата му се нарича „Пясъчната книга“, защото както пясъкът, така и тази книга нямат нито начало, нито край.

Помоли ме да потърся първата страница.

Хванах корицата с лявата ръка и отворих книгата с палец, почти допрян до показалеца. Напразно се стараех — няколко страници все се вмъкваха между корицата и ръката ми. Сякаш изникваха от самата книга.

— А сега потърсете края.

Отново претърпях провал; едва успях да измънкам с глас, който не беше мой:

— Това не може да бъде.

Все така тихо продавачът на библии рече:

— Не може да бъде, ала е. Броят на страниците в тази книга наистина е безкраен. Никоя от тях не е първа; никоя не е последна. Не зная защо са номерирани така произволно. Може би за да покажат, че членовете на една безкрайна серия допускат да бъдат означени с кое да е число — после добави, сякаш размишляваше на глас: — Ако пространството е безкрайно, ние сме в коя да е точка от пространството. Ако времето е безкрайно, ние сме в коя да е точка от времето.

Разсъжденията му ме подразниха. Запитах го:

— Вие без съмнение сте вярващ, нали?

— Да, презвитерианец съм. Съвестта ми е чиста. Сигурен съм, че не съм измамил онзи туземец, когато му дадох Божието слово в замяна на неговата дяволска книга.

Уверих го, че няма за какво да се упреква, и попитах дали просто минава по нашите земи. Отвърна, че смятал да се върне в родината си след няколко дена. Именно тогава узнах, че е шотландец, от Оркнейските острови. Казах му, че имам лична слабост към Шотландия заради любовта си към Стивънсън и Хюм.

— И Роби Бърнс 459 — поправи ме той.

Докато разговаряхме, аз все разглеждах безкрайната книга. С престорено безразличие попитах:

— Смятате ли да предложите този любопитен образец на Британския музей?

— Не. Предлагам го на вас — отвърна той и назова една огромна сума.

Отговорих му съвсем искрено, че тази сума не е по силите ми, но в същото време трескаво мислех. След няколко минути вече бях скроил един план.

— Какво ще кажете да направим размяна — рекох. — Вие сте се сдобили с този том срещу няколко рупии и Светото писание; аз ви предлагам цялата си пенсия, която току-що получих, и библията на Уиклиф с готически шрифт. Наследих я от родителите си.

— A black-letter Wyclif 460! — промълви той.

Отидох в спалнята си и му донесох парите и книгата. Разгърна страниците и огледа обложката с пламенното усърдие на библиофил.

— Дадено — рече.

Учудих се, че не се пазари. Чак по-късно щях да осъзная, че е влязъл в дома ми с намерението да продаде книгата. Прибра банкнотите, без да ги преброи.

Поговорихме за Индия, за Оркнейските острови и за норвежките вождове, които са ги управлявали. Свечеряваше се, когато мъжът си тръгна. Оттогава не съм го виждал, нито пък зная името му.