Хорхе Борхес - Смърт и компас

Всяка нощ бризът носеше прохлада, благодарение на която се радваше на здрав сън. Нямаше безсънни нощи.

Горещо обичаше годеницата си, но си бе казал, че мъжът не бива да мисли за жени, особено когато му липсват. Селският живот го бе научил на целомъдрие. Що се отнася до другата работа… опитваше се да мисли колкото се може по-малко за мъжа, когото мразеше.

Звукът от дъжда по покрива му правеше компания.

За затворника или слепеца времето се носи надолу по течението, сякаш по лек наклон. По средата на своето заточение Аредондо постигна неведнъж това време, което е почти безвремие. В първия вътрешен двор имаше резервоар за вода, в който живееше една жаба; на Аредондо никога не му дойде на ум, че всъщност търси времето на жабата, което граничи с вечността.

Когато датата наближи, отново взе да става нетърпелив. Една нощ не можа да издържи и излезе на улицата. Всичко му се стори различно и някак по-голямо. Завивайки на някакъв ъгъл, видя светлина и влезе в малката кръчма. За да оправдае присъствието си, поръча горчива тръстикова ракия. Няколко войници разговаряха, облегнали лакти на дървения тезгях. Един от тях каза:

— Знаете, че е строго забранено да се дават новини за сраженията. Вчера следобед ни се случи нещо, което ще ви развесели. Минах край редакцията на вестник „Ла Расон“ заедно с едни другари от казармата. Отвън чухме някакъв глас, който нарушаваше тази заповед. Влязохме, без да губим време. В редакцията беше тъмно като в рог, ама ние изпонадупчихме с куршуми оня, дето дрънкаше. Когато най-сетне млъкна, го потърсихме, за да го измъкнем за петалата, ама тогава видяхме, че е оная машина, дето й викат фонограф и си говори сама!

Всички прихнаха да се смеят.

Аредондо се бе заслушал. Войникът му рече:

— Ей, земляк, как ви се струва тоя провал, а?

Аредондо не каза нищо. Униформеният мъж доближи лице до него и кресна:

— Викни веднага: „Да живее президентът на нацията Хуан Идиарте Борда!“

Аредондо не се възпротиви. Сред подигравателни ръкопляскания успя да стигне до вратата. Вече на улицата го шибна една последна обида.

— Бъзливците не са глупави, нито се ядосват лесно.

Бе се държал като страхливец, но знаеше, че не е такъв. Бавно се прибра у дома.

На 25 август Авелино Аредондо се събуди малко след девет. Първата му мисъл бе за Клара; чак след това се сети за датата. Каза си с облекчение: „Сбогом на чакането. Денят дойде“.

Избръсна се, без да бърза; от огледалото го погледна обичайното лице. Избра червена вратовръзка и най-хубавите си дрехи. Обядва късно. Сивото небе заплашваше да посипе ситен дъжд; винаги си бе представял, че в този ден ще е искрящо. Бодна го някакво горчиво усещане, когато напусна завинаги влажната стая. В преддверието се натъкна на мулатката и й даде последните пари, които му бяха останали. На табелата на галантерийния магазин видя цветни ромбове и осъзна, че повече от два месеца не е помислял за тях. Отправи се към улица „Саранди“. Беше почивен ден и по улиците имаше съвсем малко хора.

Камбаната още не бе ударила три часа, когато стигна до площад „Матрис“. Вече бяха приключили с литургията; група изискани господа, военни и висши духовници тъкмо слизаха по бавните стълби на църквата. На пръв поглед цилиндрите, които някои все още държаха в ръка, униформите, златните нашивки, оръжията и наметалата можеха да създадат илюзията, че са мнозина; всъщност едва ли бяха повече от трийсет души. Аредондо, който не изпитваше страх, все пак усети някакво уважение. Запита кой е президентът. Отвърнаха му:

— Онзи, който върви до архиепископа с митрата и жезъла.

Тогава извади револвера и стреля.

Хуан Идиарте Борда направи няколко крачки, падна ничком и рече много ясно: „Убиха ме“.

Аредондо се предаде на властите. По-късно щеше да заяви:

— Червен съм и се гордея да го кажа. Убих президента, който предаваше и петнеше нашата партия. Скъсах с приятелите и с годеницата си, за да не ги забърквам в това; не четях вестници, за да не може никой да каже, че те са ме подтикнали. Този акт на справедливост е само мой. А сега ме съдете.

Навярно така са протекли събитията 455, макар и по един по-сложен начин; мога да сънувам, че така са станали.

Аз съм дървар. Името ми няма значение. Колибата, в която се родих и в която скоро ще трябва да умра, се намира в края на гората. Казват, че гората се простира чак до морето, което обгръща цялата земя; по него се носели дървени къщи, досущ като моята. Не зная дали е така; никога не съм ги виждал. Не съм виждал и другата страна на гората. Когато бяхме деца, по-големият ми брат ме накара да се закълна, че двамата с него ще изсечем целия лес, додето не остане ни едно дърво. Брат ми умря; сега търся друго и ще продължавам да го търся. Натам, дето залязва слънцето, има един ручей, в който умея да ловя риба с ръце. В гората има и вълци, ама от вълци не се боя; брадвата никога не ми е изменила. Не съм си броил годините — зная, че са много. Очите ми вече не виждат. В селото, дето вече не ходя, защото ще се изгубя, ме смятат за скъперник; ала какво имане може да натрупа един дървар от гората?