Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Тъй като камбаната и тръбата не преставаха, старата Сапермилменте събра нещата си и излезе.

Уленшпигел я проследи. Когато тя се отдалечи, той влезе у тях.

— Ти тука! — извика девойката. — Та там няма ли пожар?

— Там ли? Не — отговори Уленшпигел.

— А камбаната, която звъни тъй жално?

— Тя не знае какво прави — отговори Уленшпигел.

— Ами тая тъжна тръба и целият тоя тичащ народ?

— Побърканите нямат брой.

— Но какво гори тогава? — рече тя.

— Твоите очи и моето пламтящо сърце — отговори Уленшпигел.

И се впи в устните й.

— Ще ме изядеш — каза тя.

— Обичам череши — рече той.

Тя го гледаше усмихната и тъжна. Изведнъж се разплака.

— Не дохождай вече тук — каза тя. — Ти си Голтак, враг на папата, не дохождай…

— Заради майка ти ли? — рече той.

— Да — каза тя, като се изчерви. — Знаеш ли де е тя сега? Подслушва около пожара. Знаеш ли де ще отиде след това? При Червеното куче, за да му донесе всичко, каквото е научила, и да подготви работата на херцога, който ще дойде. Бягай, Уленшпигел, искам да те спася, бягай. Още една целувка, но не дохождай вече; още една, ти си хубав; аз плача за тебе, но върви си.

— Честно момиче — каза Уленшпигел, като я прегръщаше.

— Невинаги съм била такава — рече тя. — И аз като нея…

— С тия песни ли — каза той, — с тоя безмълвен зов на красотата към влюбените мъже ли?…

— Да — рече тя. — Майка ми искаше това. Но тебе, тебе аз ще те спася, защото се влюбих в тебе. Ще спасявам и другите, защото обичам тебе, любими. Когато бъдеш далече, ще си спомняш ли за разкаялото се момиче? Целуни ме, мили. Тя няма да изпраща вече заради пари жертви на кладите. Върви си; не, остани още. Колко нежна е ръката ти! Виж, аз целувам ръката ти, това е знак на робска покорност; ти си моят повелител. Чуй, ела по-близо, мълчи. Нощес тук дойдоха един след друг някакви крадци и нехранимайковци, между тях и един италианец. Майка ми ги въведе в стаята, дето си ти сега, заповяда ми да изляза и заключи вратата. Чух думите: „Каменно разпятие, Бергерехоетска порта, шествие, Анверс, Катедрала…“, сподавен смях и звън от флорини, които брояха на масата… Бягай, идват, бягай, любими. Не ме забравяй, бягай…

Уленшпигел хукна, както искаше тя, и тича до „Старият петел“, дето намери Ламме, който дъвчеше тъжно наденица и смучеше седмия литър лувенска бира.

И той го накара да тича като него въпреки корема му.

Както бе хукнал така, следван от Ламме, намери на улица „Айкенщарт“ един злобен пасквил срещу Бредероде. Той го взе и веднага му го занесе.

— Аз, ваша светлост — рече той, — съм оня добър фламандец и кралски шпионин, на когото вие здравата дръпнахте ушите и когото почерпихте с хубавото старо вино. Нося ви тоя миличък малък памфлет, дето между другото ви обвиняват, че сте се наричали както краля граф Холандски. Памфлетът току-що е излязъл от печатарската машина на Жан Клеветника, до кея на Нехранимайковците, в задънената уличка на Съблазнителите.

Бредероде усмихнат му отговори:

— Ще заповядам да те бият с камшик два часа, ако не ми кажеш истинското име на писача.

— Щом желаете, ваша светлост — отговори Уленшпигел, — заповядайте да ме бият с камшик две години, но няма да принудите гърба ми да каже нещо, което устата ми не знае.

И си излезе, като получи все пак един флорин за труда си.

От юни, месеца на розите, бяха започнали проповедите в земята на Фландрия.

И апостолите на първоначалната християнска църква проповядваха навсякъде, по всички места, в нивите и градините, по могилите, дето при наводнения прибират добитъка, и в лодките по реките.

На суша те се ограждаха като боен лагер с колите си. По реките и пристанищата лодки, пълни с въоръжени хора стояха на стража около тях.

А в лагерите мускетарите и аркебузиерите пазеха да не ги изненада неприятелят.

Така можа да се чуе словото на свободата из всички краища на бащината земя.

Когато пристигнаха в Брюге, Уленшпигел и Ламме оставиха каручката си в един съседен двор и влязоха в църквата на Спасителя, вместо да идат в някоя кръчма, защото в кесиите им не се чуваше никакъв радостен звън на пари.

Тоя ден на амвона на истината се пенявеше отец Корнелис Адриансен от ордена на миноритите, мръсен, безсрамен, разярен и креслив проповедник.

Млади и хубави богомолки се тълпяха около него.

Отец Корнелис говореше за мъките господни. Когато стигна до онова място в светото евангелие, дето евреите викат на Пилат за господа Исуса Христа: „Разпий го, разпни го, ние имаме закон и според тоя закон той трябва да умре!“, отец Корнелис възкликна: