Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Пълни ли? — рече тя. — Рано е още, пътнико припрян.

— Да се чака ли? — повтори Уленшпигел. — Та трябва ли да ми опадат зъбите, за да мога да те изям жива, миличка? Ти не отговаряш, ти се усмихваш със светлокафявите си очи и с червените като череши устни.

Девойчето го изгледа хитро и отговори:

— Че защо ме обикна тъй бързо? Какъв занаят имаш? Голтак ли си, или богат?

— Голтак съм — рече той, — но ще стана богат, ако ми дадеш прелестното си тяло.

Тя отговори:

— Не за това те питах. Ходиш ли на църква? Добър християнин ли си? Де живееш? Смееш ли да кажеш, че си Голтак, истински Голтак, който въстава против наредбите и инквизицията?

Пепелта на Клаас удари гърдите на Уленшпигел.

— Аз съм Голтак — рече той. — Искам да видя мъртви и изядени от червеите поробителите на Нидерландия. Ти ме гледаш изумена. Тоя любовен огън, миличка, който пламти за тебе, е огънят на младостта. Запали го бог и докато угасне, той свети като слънце. Но бог запали също така огъня на отмъщението, който тлее в сърцето ми. Той ще бъде меч, пламък и бесило, пожар, опустошение, война и гибел за палачите.

— Ти си красив — рече тъжно тя и го целуна по двете страни, — но мълчи.

— Защо плачеш? — попита я той.

— Дето и да си — рече тя, — винаги трябва да се оглеждаш наоколо.

— Имат ли уши тия стени? — попита Уленшпигел.

— Само моите — каза тя.

— Те са изваяни от Амур и аз ще ги запуша с една целувка.

— Лудетино, слушай ме, когато ти говоря.

— Защо? Какво имаш да ми кажеш?

— Слушай — рече нетърпеливо тя. — Майка ми иде… Мълчи, мълчи, особено пред нея…

Влезе старата Сапермилменте. Уленшпигел я изгледа.

„Муцуна, надупчена като решето — помисли си той, — очи със суров и неверен поглед, уста, която уж иска да се смее, а само се криви. Почвам да ставам любопитен…“

— Да те закриля бог, уважаеми господине, вечно да те закриля — рече старата. — Получих пари, дъще, добри пари от господин Егмонт, когато му занесох наметката, на която бях извезала шутовски жезъл. Да, господине, шутовски жезъл срещу Червеното куче.

— Кардинал Гранвел ли? — попита Уленшпигел.

— Да — каза тя, — срещу Червеното куче. Разправят, че той доносничи на краля за действията им; и те искат да го погубят. Имат право, нали?

Уленшпигел не отговори нищо.

— Не сте ли ги виждали из улиците, облечени в простонародни куртки и сиви връхни дрехи, с дълги увиснали ръкави и монашески качулки; и по всичките им горни дрехи извезан шутовски жезъл. Аз съм извезала най-малко двадесет и седем, а дъщеря ми — петнадесет. Червеното куче се ядоса, като видя тия извезани жезли.

След това пошепна на Уленшпигел:

— Узнах, че господата са решили да заменят жезъла с житен сноп — в знак на единство. Да, те ще се борят срещу краля и инквизицията. Добре правят, нали, господине?

Уленшпигел не отговори нищо.

— Господин чужденецът е тъжен — каза старата, — изведнъж си заключи устата.

Уленшпигел не промълви нито дума и излезе.

За да не отвикне да пие, той отиде след малко в една кръчма, дето свиреше музика. Кръчмата беше препълнена с посетители, които приказваха, без да се пазят, за краля, за омразните наредби, за инквизицията и за Червеното куче, което трябва да бъде изгонено от страната. Той съзря старата жена, цяла в дрипи, която сега сякаш спеше до чаша ракия. Дълго време тя седя така; сетне измъкна от джоба си една чинийка и тръгна да проси между групите, като се спираше главно пред ония, които говореха най-непредпазливо.

И хорицата на драго сърце й даваха флорини, дениета и патари.

Уленшпигел се надяваше, че ще може да научи от девойката онова, което старата Сапермилменте не му бе казала, и мина отново край къщата; и пак видя момичето, което сега не викаше, но му се усмихна и смигна — знак на сладостно обещание.

Съвсем неочаквано след него дойде старата.

Щом я видя, Уленшпигел кипна от яд, затича като елен по улицата и се развика: „Пожар! Пожар!“, докато стигна до къщата на хлебаря Якоб Питерсен. Прозорците, с поставени по немски образец стъкла, пламтяха по-алено от залеза. Гъст дим, дим от цепеници, станали на жар във фурната, излизаше от комина на хлебарницата. Уленшпигел продължаваше да тича и вика: „Пожар! Пожар!“, като сочеше къщата на Якоб Питерсен. Събраната отпред тълпа видя червените прозорци и гъстия дим и се развика като Уленшпигел: „Пожар! Пожар!“ Пазачът на църквата изсвири с тръбата си, а клисарят залюля с все сила камбаната за тревога. А момчетии и момичета тичаха на рояци с песни и свиркания.