Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Дръж! Ухапи го, моето момче!

Аз хукнах, а след мене и голямото куче и то захапа гащите ми, откъсна едно парче и заедно с него и парче месо. Но от болка аз се разярих и като се обърнах, така го цапнах с тоягата по предните крака, че съм счупил най-малко единия. То падна и изкрещя на своя кучешки език: „Милост!“ и аз му простих. През това време неговата господарка поради липса на камъни ме замерваше с буци пръст. А аз бягах.

О! Не е ли жестоко и несправедливо, че една мома, която не е достатъчно хубава, за да си намери съпруг, си отмъщава на нещастни, невинни хора като мене?

Все пак тръгнах нажален към кръчмата, която ми бе посочил, надявайки се да намеря там бира и да се утеша. Но се излъгах, защото още при влизането си видях един мъж и една жена, които се биеха. Помолих ги да благоволят да прекъснат битката, за да ми дадат една кана бира, било от един или шест литра; ала жената — наистина бясна — ми отговори, че ако не офейкам веднага, ще опитам дървената й обувка, с която удряше главата на мъжа си. И ето на̀, дойдох си, приятелю, цял в пот и капнал; имаш ли нещо за ядене?

— Да — рече Уленшпигел.

— Най-сетне — рече Ламме.

И като се събраха, те тръгнаха заедно. Магарето с увиснали уши мъкнеше каручката.

— Ламме — каза Уленшпигел, — виж каква хубава дружина сме ние четворицата: магарето, божия животинка, която пасе тръни тук-там из ливадите; ти — добър шишко, тръгнал да търси жената, която те е напуснала; милата любима с нежно сърце, която намери недостойния за нея — искам да кажа, мене, четвъртия.

Но горе главите, деца! Листата жълтеят и небето става по-ослепително, скоро господарят Слънце ще си легне в есенните мъгли, ще дойде зимата, символ на смъртта, и ще покрие със снежен саван ония, които спят под нозете ни, а аз ще продължа пъти за щастието на нашата бащина земя. Клети мъртъвци — ти Зуткин, която умря от скръб, ти Клаас, който умря в огъня: дъб на доброта и бръшлян на любовта, аз, вашата издънка, страдам тежко и ще отмъстя за тебе, скъпа ми пепел, която удряш гърдите ми.

Ламме каза:

— Не бива да скърбим за ония, които умират за правдата.

Но Уленшпигел бе все така замислен. Изведнъж той каза:

— Нел, тоя час е час на раздяла; дълго време, а може би и никога вече аз няма да видя твоето мило лице.

Нел го погледна със светлите си като звезди очи.

— Защо — каза тя — не оставиш каручката и не дойдеш с мене в гората, дето ще намерим вкусна храна? Аз познавам растенията и мога да примамвам птиците.

— Девойче — каза Ламме, — не е хубаво, дето искаш да възпреш Уленшпигел в пътя му, когато той трябва да търси Седмината и да ми помогне да намеря жена си.

— Не е още време — каза Нел, като се смееше нежно през сълзи на своя приятел Уленшпигел.

А Уленшпигел, като видя това, каза:

— Ще има винаги време да намериш жена си, щом искаш да изпиташ нови мъки.

— Тил — рече Ламме, — ще ме оставиш ли сам в каручката заради това девойче? Ти не ми отговаряш и мислиш за гората, а пък там не са нито Седмината, нито жена ми. Я по-добре да ги търсим по тоя постлан с камъни път, по който колите тъй леко вървят.

— Ламме — каза Уленшпигел, — в каручката си имаш пълна торба, така че, ако тръгнеш и без мене за Кулкерке, дето ще те настигна, няма да умреш от глад. Ти трябва да бъдеш самичък, защото там ще узнаеш в коя посока трябва да се отправиш, за да намериш жена си. Слушай и чувай. Ще вървиш все с тоя ход с каручката си и на три левги оттук ще стигнеш в Кулкерке, до „Студената църква“, наречена така, защото както много други тя е изложена едновременно на четирите ветрове. На връх камбанарията има ветропоказател във вид на петле, което се върти на вси страни на своите ръждясали панти. Скърцането на пантите посочва на нещастните мъже, чиито любими са избягали, кой път да хванат, за да ги намерят. Но преди това трябва да шибнеш седем пъти всяка стена на камбанарията с лескова пръчка. Ако пантите скърцат, когато вятърът духа от север, тръгвай нататък, но предпазливо, защото северният вятър е вятър на война: духа ли от юг — тръгвай натам с леко сърце, защото това е вятърът на любовта; ако е от изток — препускай в тръс, защото той е вятър на радостта и на светлината; ако е от запад — поемай бавно: западният вятър е вятърът на дъждовете и сълзите. Тръгвай, Ламме, тръгвай за Кулкерке и ме чакай там.

— Тръгвам — каза Ламме.

И той пое с каручката.

Докато Ламме караше към Кулкерке, силният топъл вятър подгони като стадо овце сивите облаци по небето; дървесата бучаха като вълните на бурно море. Уленшпигел и Нел бяха вече доста дълго сами в гората. Уленшпигел огладня и Нел търсеше вкусни корени, но намираше само целувки, които й даваше нейният приятел, и жълъди.