Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Кученце миличко, какво ти е текнало да си оставиш къщата, дето те очакват хубави попари, чудесни остатъци от ядене и кокали с мозък, и да тръгнеш за приключения с един скитник, който невинаги ще има дори корени, за да те нахрани. Послушай ме, глупаво кученце, по-добре се върни при господаря си. Бягай от дъждовете, снеговете, градушките, от ситния мокреж, от мъглите, от поледицата и какви ли не постни чорби, които се изливат върху гърба на скитника. Стой си до огнището, топли се, свито на кравай, при веселия огън; остави ме да вървя из калта, праха, студа и жегата, днес — в зной, утре — вкочанен, в петък — сит, в неделя — гладен. Бъди умно, неопитно кученце, и се върни, отдето си дошло.

Но животинчето като че не го чуваше. То въртеше опашка, скачаше колкото може по-високо и лаеше, защото искаше да яде, а Уленшпигел, който не се сещаше за дроба в торбата си, помисли, че то прави това от приятелство.

Той вървеше — и кученцето подире му. След като минаха така около една левга, видяха на пътя каручка, запрегната с магаре, което бе провесило глава. На наклона край пътя бе седнал между два трънака дебел човек, който в едната си ръка държеше задушен овнешки бут и го ръфаше, а в другата — бутилка, от която смучеше.

Когато нито ядеше, нито пиеше, той охкаше и плачеше.

Щом Уленшпигел се спря, спря се и кучето. То подуши и дроба, и задушения бут и се изкачи по наклона. Седна там на задните си крака до човека и почна да дращи куртката му, за да получи своята част от пиршеството.

Но човекът го блъсна с лакът и като вдигна овнешкия бут нагоре, изпъшка жално.

От глад кучето също изскимтя. Магарето, ядосано, че са го впрегнали в каручка и че не може да стигне трънаците, почна да реве.

— Какво искаш, Жан? — обърна се човекът към магарето.

— Нищо — отговори Уленшпигел, — иска само да си хапне от тръните, които са цъфнали около вас, тъй както цъфтят на амвона в Тесендерлоо около и над господа Исуса Христа. А пък това куче няма да има нищо против да опита със зъбите си кокала, който е в ръката ви. Но засега аз ще му дам свинския черен дроб, който нося.

Кучето изяде дроба, а човекът погледна кокала, почна пак да го гложди, за да обере останалото по него месо, и след като го оглозга съвсем, даде го на кучето, което го застъпи с нозе и почна да го троши на моравата.

Тогава човекът погледна Уленшпигел и Уленшпигел позна Ламме Гудзак от Дамме.

— Ламме — попита го той, — какво си седнал тук и ядеш, пиеш и хленчиш? Да не би някой войскарин да ти е опънал безцеремонно ушите?

— О, не — рече Ламме, — а жена ми!

Той вдигна бутилката да допие виното, но Уленшпигел го хвана за ръката.

— Недей пи така — рече той, — бързото пиене вреди на бъбреците. По-добре да пийне някой, който не носи бутилка.

— Хубаво приказваш — отговори Ламме, — но да видим дали те бива да пиеш?

И му подаде бутилката.

Уленшпигел я взе, дълго пи и след това му я даде:

— Наречи ме испанец — каза той, — ако вътре е останало нещо — няма нито капчица.

Ламме погледна бутилката, като не преставаше да охка, да тършува в торбата си, извади оттам друга бутилка и парче наденица и почна да реже и да дъвче тъжно.

— Непрекъснато ли ядеш, Ламме? — попита го Уленшпигел.

— Доста често, моето момче — отговори Ламме, — но то е, за да прогоня тъжните си мисли. Де ли си, жено? — каза той и избърса една сълза.

И наряза десет къса наденица.

— Ламме — каза Уленшпигел, — не яж толкова бързо и без да помислиш за нещастния поклонник.

Плачещият Ламме му даде четири резена и Уленшпигел почна да ги яде, умилен от чудесния им вкус.

Но Ламме продължаваше да яде и да плаче и му каза:

— Ах, моята жена, моята добра жена! Какво нежно и хубаво тяло имаше, бе лека като пеперуда, бърза като светкавица и сладкопойна като чучулига! При това много обичаше да се гизди! И всичко й отиваше така добре! Но и цветята също така са богато пременени. Да беше видял, моето момче, нейните ръчици, които тъй изкусно знаеха да галят, никога не би позволил да пипнат тиганче или тенджера. Кухнеският огън би почернил нейната кожа, светла като деня. А очите й! Аз се стапях от нежност само като ги гледах. Смукни една глътка вино, аз ще пия след тебе. Ах, по-добре да беше умряла! Тил, аз бях поел в къщи цялата домашна работа, за да й спестя и най-малкия труд: метях къщата, оправях съпружеското легло, дето тя лягаше вечер, уморена от приятния живот, миех съдовете, перях долните дрехи и ги гладех. Яж, Тил, тая наденица е от Ганд. Често пъти, когато отиваше на разходка, тя се връщаше за вечеря много късно, но аз толкова се радвах, като я виждах, че не се решавах да я смъмря, и бивах много щастлив нощем, когато тя, макар и намусена, не ми обръщаше гръб. Сега загубих всичко. Пийни от това вино, то е брюкселско производство, тип бургундско.