Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Уленшпигел не го чу, пъхна глава през дупката на платнището и каза:

— Нел, не ме ли позна?

Тя трепна от страх, заплака и в същото време се засмя, задето бузите й бяха мокри, и каза:

— Виждам те, невернико проклет!

— Нел — рече Уленшпигел, — ако искаш да ме тупаш, тоягата ми е тук. Тя е тежка и чепата — врязва се в тялото и оставя белези.

— Тил — каза Нел, — ще тръгнеш ли да дириш Седмината?

— Да — отговори Уленшпигел.

Нел носеше пълна торба, издута до пукване.

— Тил — рече тя, като му я подаде, — аз си казах, че не е полезно човек да пътува, без да носи една угоена гъска, едно свинско бутче и гандски наденици. Яж ги и си спомняй за мене.

Уленшпигел гледаше Нел, без да се сети да вземе торбата, но в това време Ламме пъхна главата си в друга дупка на платнището и каза:

— Предвидлива девойко, той не взема торбата от разсеяност; дай на мене бутчето, дай ми гъската, дай и надениците — аз ще ги пазя за него.

— Кой е тоя човек с такова добродушно лице? — рече Нел.

— Това е жертва на брака, която се измъчва от страдания и би се спекла като ябълка във фурна, ако не подкрепяше силите си с непрекъснато хранене.

— Точно така е, моето момче — въздъхна Ламме.

Блесналото слънце печеше силно главна на Нел. Тя се покри с престилката си. На Уленшпигел се искаше да остане сам с нея и затова каза на Ламме:

— Виждаш ли там в ливадата една жена, която се разхожда?

— Виждам я — рече Ламме.

— Не я ли познаваш?

— Ха — рече Ламме, — да не е моята ли? Не, тя не е облечена като гражданка.

— Още ли се съмняваш, сляпа къртицо? — каза Уленшпигел.

— Ами ако не е тя? — рече Ламме.

— Няма да загубиш нищо; там вляво на север има една кръчма, в която ще намериш хубава бира. И ние ще дойдем след малко. На ти и бутчето, за да се засолиш при твоята непрекъсната жажда.

Ламме слезе от каручката и се завтече към жената в ливадата.

Уленшпигел каза на Нел:

— Защо не дойдеш при мене?

Той й помогна да се качи в каручката, настани я до себе си, свали престилката от главата й и наметката от раменете; след това я целуна безброй пъти и каза: — Де отиваш, миличка?

Тя не отговори, но личеше, че пяла е унесена от възторг. И Уленшпигел, прехласнат като нея, каза:

— Значи, ти си тук. Шипковият цвят по плетищата не е тъй нежен както твоята свежа кожа. Ти не си царица, но позволи ми да ти направя корона от целувки. Мънички, сладки ръце, целите розови, създадени от Амур само за прегръдки! Ах, любимо момиче, дали моите слинести мъжки ръце няма да повредят тези рамене? Лекокрилата пеперуда кацва върху червения карамфил, но как мога аз, дебелакът, да се отпусна върху твоята ярка бе лота, без тя да помръкне? Бог е в небесата; царят — на своя престол и слънцето свети горе победоносно; а ни ма аз не съм бог, цар или слънце, задето съм тъй близо до тебе! О, коси, по-меки от коприна! Нел, ще те изям, ще те разкъсам на парчета! Но ти не се страхувай, любима. Какво прелестно краче имаш! Защо е толкова бяло? Да не е къпано в мляко?

Тя се опита да стане.

— От какво се боиш? — каза й Уленшпигел. — Не от слънцето ли, което свети над нас и те потапя цяла в злато? Не навеждай очи. Погледни в моите и виж какъв хубав огън пламти в тях. Слушай, любима, чуй, мила: сега е тихият час на пладнята, когато работникът си е в къщи и се храни със своята гозба. Защо ние да не се нахраним с нашата любов? Защо нямам хиляда години, за да ги отроня на твоите колене като индийски бисери!

— Ласкател — рече тя.

А господарят Слънце светеше през бялото платнище на каручката, една чучулига пееше над детелината и Нел скланяше глава върху рамото на Уленшпигел.

През това време Ламме се върна потънал в пот и запуфтял като делфин.

— Уви! — каза той. — Роден съм под нещастната звезда. Тичах, тичах да настигна жената, а тя не била моята. Беше възрастна; по лицето й видях, че е навършила четиридесет и пет години, а по забрадката й, че никога не се е омъжвала. Тя ме попита кисело какво търся с тоя корем сред детелината.

— Търся жена си, която ме напусна — отговорих кротко аз. — Взех ви за нея и дотърчах при вас.

При тия думи старата мома ми каза да си вървя, отдето съм дошъл, и че жена ми е направила много добре, като ме е напуснала, защото всички мъже са нехранимайковци, хаймани, еретици, неверни и отровители, лъжат дори и пълнолетни момичета и че ако веднага не се пръждосам, тя ще насъска кучето си срещу мене.

Аз сторих това, но все пак се страхувах, защото в нозете й лежеше едно грамадно куче и ръмжеше. Когато минах синора на нейната ливада, седнах и за да се подкрепя, захапах твоето пушено бутче. Бях между две ливади с детелина; изведнъж чух шум зад мене и като се обърнах, видях голямото куче на старата мома, но сега вече то бе кротко и въртеше опашка любезно и умоляващо, като му се искаше да си хапне от моето бутче. Аз му дадох няколко малки късчета, но господарката му дойде и извика: