Шарл Костер - Тил Уленшпигел

На сутринта Уленшпигел дойде и извика, както бе казал. Всички болни — куци, страдащи от катар, кашлящи и трескави — тръгнаха изведнъж и излязоха вкупом. Всички се намериха на улицата, дори и ония, които десет години не бяха ставали от леглата си.

Управителят на болницата ги попита оздравели ли са и могат ли да ходят.

— Да — отговориха те, като смятаха, че едного от тях вече горят в двора.

Тогава Уленшпигел каза на управителя:

— Плати ми — всички излязоха и казват, че са излекувани.

Управителят му плати двеста флорина. И Уленшпигел си отиде.

Ала на втория ден управителят видя, че болните се връщат в болницата в по-лошо състояние от преди освен един, който се беше изцерил от чистия въздух; намериха го пиян да пее из улиците: „Хвала и чест на големия доктор Уленшпигел!“

Тъй като двестате флорина се изпариха бързо, Уленшпигел отиде във Виена, дето се нае при един колар, който постоянно хокаше работниците си, защото не можеха да надуват силно мяха на огнището.

— Карайте едновременно — викаше той непрекъснато, — бързайте с меховете!

Един ден, когато стопанинът тръгна за градината, Уленшпигел вдигна единия мях, метна го на рамене и пое след господаря си. Като го видя с тоя чудноват товар, той се удиви, а Уленшпигел му каза:

— Господарю, вие ми бяхте поръчали да бързам с меховете. Де да оставя тоя, докато донеса и другия?

— Слушай, момчето ми — отговори стопанинът, — не съм ти казвал такова нещо, иди и занеси мяха на мястото му.

И си мислеше как да му отплати за тоя номер. От тоя ден нататък той ставаше всяка нощ точно в дванадесет часа, събуждаше работниците си и ги караше да работят.

Работниците му казаха:

— Господарю, защо ни събуждаш посред нощ?

— Свикнал съм — отговори той — да не оставям работниците си през първите седем дни да спят повече от половината нощ.

На следната нощ той пак събуди работниците си в дванадесет часа. Уленшпигел, който спеше на тавана, метна постелята си на гърба и слезе така натоварен в ковачницата.

Стопанинът му каза:

— Да не си полудял? Защо си помъкнал постелята си?

— Свикнал съм — отговори Уленшпигел — първите седем дни да прекарвам половината нощ върху леглото си, а другата половина — под него.

— Добре — каза господарят, — аз пък имам и друг навик — да изхвърлям на улицата безочливите си работници, като им разрешавам да спят първата седмица на каменната настилка, а втората — под нея.

— Значи, в зимника ви, господарю, до бъчвите с бира — отговори Уленшпигел.

След като напусна коларя, Уленшпигел се върна във Фландрия и трябваше да постъпи като чирак при един обущар, който обичаше повече да стои на улицата, отколкото в дюкяна с шило в ръка. Когато го видя, че излиза за стотен път, Уленшпигел го попита как да крои горните части на обувките.

— Крой ги — отговори обущарят — за големи и средни нозе, така, че да стават на всички, които водят едър и дребен добитък.

— Така ще направя, господарю — отговори Уленшпигел.

Щом излезе обущарят, Уленшпигел накрои горните части така, че да стават за обувки само на кобили, магарици, телици, свини и овце.

Когато се върна в работилницата и видя, че кожата е нарязана на късове, господарят рече:

— Какво си сторил, некадърнико безобразен?

— Каквото ми казахте — отговори Уленшпигел.

— Аз ти поръчах — продължи обущарят — да накроиш обувки, удобни за всички, които водят волове, свини, овни, а ти си ми накроил обувки за самите животни.

Уленшпигел отговори:

— Господарю, през любовния период на животните нали свинята води нереза, магарицата — магарето, телицата — бика, овцата — овена?

И той си отиде и не се върна вече.

Беше април, времето бе меко, после изведнъж застудя и небето стана сиво като небето по задушница. Третата година от изгнанието на Уленшпигел отдавна бе изтекла и Нел очакваше всеки ден своя приятел.

— Уви — казваше си тя, — ще падне сняг над крушовите градини, над цветовете на жасмина, над всички клети разцъфнали растения, които бяха повярвали в меката топлота на много ранната пролет. Малки снежинки вече падат от небето над пътищата. Пада сняг и върху моето клето сърце.

Де са ярките лъчи, които играят по веселите лица, правят покривите още по-червени и запалват с блясък прозорците? Де са те, които стоплят земята и небето, птиците и буболечките? Уви! Денем и нощем аз съм смразена сега от тъга и дълго очакване. Де си ти, мили Уленшпигел?