Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Светият отец благоволи да ми заговори отново:

„Уленшпигел — рече той, — виждаш моето куче; то заболя от кашлица и от други болести, защото гриза натрошени кости на еретици. Изцери го, чадо! От това само ще спечелиш.“

— Пий — рече старата.

— Налей — отговори Уленшпигел и продължи: — Аз дадох на кучето чудесно очистително — едно измислено от мене лекарство. То пика непрекъснато три дни и три нощи и оздравя.

— Господи Исусе и Богородице! — каза старата. — Преславни поклонниче, който си видял папата и можеш да изцериш и моето куче, дай да те целуна.

Но Уленшпигел, на когото съвсем не бяха потрябвали целувките на бабата, каза:

— Всеки, който е досегнал с устни светата пантофка, не бива в течение на две години да бъде целуван от жена. Дай ми най-напред няколко хубави къса печено месо за вечеря, една-две кървавици и достатъчно бира и аз ще изчистя гласа на кучето ти така, че то ще може да пее „Богородице Дево“ в ла мажор от амвона в голямата църква.

— Ако това наистина стане — изхленчи старата, — ще ти дам един флорин.

— Ще го направя — отговори Уленшпигел, — но само след като се навечерям.

Тя му донесе всичко, каквото той поиска. Той яде и пи до насита и от благодарност устата му би целунала бабата, ако преди това не й беше казал, че не бива.

Докато ядеше, старото куче сложи предните си лапи на коленете му, за да му даде кокал. Уленшпигел му даде няколко и каза на стопанката:

— Ако някой се нахрани в странноприемницата и не ти плати, какво би сторила?

— Бих смъкнала на тоя мошеник най-хубавата му дреха — отговори бабата.

— Добре — рече Уленшпигел.

След това взе кучето под мишница и отиде в конюшнята. Там той го затвори, даде му един кокал, извади от торбата си кожата на убитото, върна се при старата и я попита стои ли на думите си, че ако не й плати яденето, тя ще вземе най-хубавата му дреха.

— Да — отговори тя.

— Добре тогава, твоето куче вечеря с мене и не ми плати. Според твоите правила аз му взех най-хубавата, единствената му дреха.

И показа кожата на умрялото куче.

— О — разплака се бабата, — това е жестоко от твоя страна, господин докторе. Клетото ми кученце! За мене, вдовица жена, то ми беше детето. Защо ми отне едничкия приятел в света? Сега вече не ми остава друго освен да умра.

— Аз ще го възкреся — рече Уленшпигел.

— Ще го възкресиш! — извика тя. — И то пак ще ми се гали, пак ще ме гледа, пак ще ме ближе, пак ще върти клетата си стара къса опашчица! Възкресете го, господин докторе, и ще имате пак безплатна вечеря, една скъпа вечеря, а освен това ще ви дам и един флорин отгоре.

— Ще го възкреся — рече Уленшпигел, — но трябва ми топла вода, сироп, за да залепя шевовете, игла, конец и сос от печено месо; и през време на операцията трябва да бъда сам.

Бабата му даде всичко, каквото поиска; той взе кожата на умрялото куче и отиде в конюшнята.

Там намаза със сос муцуната на старото куче, което с удоволствие търпеше това; начерта със сироп широка линия по корема му, намаза със сироп краката му, а опашката — със сос.

И след това извика три пъти високо:

— Staet op! Staet op! Ik’t bevel, vuilen hond. 97 97 Стани! Стани! Заповядвам ти, мързеливо куче!

После бързо пъхна кожата на умрялото куче с торбата си, ритна силно животното и така го вкара в странноприемницата.

Като видя, че кучето е живо и се ближе, старата жена се спусна да го прегърне; но Уленшпигел не позволи.

— Не бива да милваш кучето — рече той, — докато не оближе всичкия сироп, с който е намазано, само тогава шевовете ще се затворят. Брой ми сега десет флорина.

— Аз казах само един — отговори бабата.

— Един за операцията и девет за възкресяването — каза Уленшпигел.

Тя му ги наброи.

На отиване Уленшпигел хвърли посред странноприемницата кожата на умрялото куче и каза:

— Дръж, жено, тая стара кожа и я пази; тя ще ти послужи за кърпене, когато новата се скъса!

През тоя неделен ден в Брюге имаше шествие в чест на кръвта господня. Клаас каза на жена си и на Нел да отидат да гледат; може би, рече той, ще видят и Уленшпигел. А той самият щял да пази къщицата и да чака дали няма да се върне поклонникът.

Жените тръгнаха сами; Клаас остана в Дамме и седна на прага на портата. Градът му се стори съвсем пуст. Той чуваше само кристалния звън на някоя селска камбана, докато от Брюге вятърът донасяше на вълни музиката на звънарните и силния трясък на фалконетите 98 98 Фалконет — леко полско оръдие, което стреляло с гюллета, големи колкото портокал. и фойерверките в чест на кръвта господня.