Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Замислен, Клаас търсеше с поглед Уленшпигел из пътищата, но не виждаше нищо друго освен ясното, съвсем синьо безоблачно небе, няколко кучета, легнали на слънце с изплезени езици, врабци, вардалящи се и зацвъртели в прахоляка, една котка, която ги дебнеше, и слънчевата светлина, която надникваше приятелски във всички къщи и блестеше по лавиците върху медните котли и калаените чаши.

Но сред всичката тая радост Клаас беше тъжен и като търсеше сина си, мъчеше се да го зърне зад сивата мъгла в ливадите, да го чуе сред радостния мълвеж на листата и във веселия птичи хор по дървесата. Изведнъж по пътя, който водеше от Малдгем, той съзря един висок човек, но разбра, че не е Уленшпигел. Той видя, че човекът спря до синора на градина, засята с моркови, и яде лакомо моркови.

— Гоя човек е много гладен — каза си Клаас.

За миг той изчезна от погледа му, но после се появи на ъгъла на улица Херон и Клаас позна пратеника на Йос, който му бе донесъл седемстотинте жълтици. Той го посрещна на пътя и му каза:

— Ела у нас.

Другият отговори:

— Благословени са ония, които посрещат ласкаво скитащите пътници.

Върху външната дъска на прозореца имаше трохи, които Зуткин бе оставила за околните птици. Зиме те идваха да се хранят тук.

Човекът взе няколко трохи и ги изяде.

— Ти си гладен и жаден, нали? — рече Клаас.

— Преди една седмица бях обран от крадци — отговори човекът — и оттогава се храня само с моркови по полята и с корени в гората.

— Ще рече — каза Клаас, — време е да се нахраниш. Ето на̀ — продължи той, като отвори раклата — пълна паница грах, яйца, кървавица, шунка, гандски наденици, риба плакия. А долу в зимнина дреме лувенско вино, тип бургундско, червено и бистро като рубин; то чака само да звъннат чашките. Сега да хвърлим връзка дърва в огъня. Чуваш ли как цвъртят кървавиците върху скарата? Това е песента на хубавото похапване.

Клаас ги обръщаше, преобръщаше и каза на човека:

— Не си ли виждал син ми Уленшпигел?

— Не — отговори той.

— Носиш ли ми новини от брат ми Йос? — рече Клаас, докато слагаше на масата опечените кървавици, омлет с тлъста шунка, сирене и големи потири с лувенско, бистро червено вино, блеснало в бутилките.

Човекът отговори:

— Брат ти Йос умря, когато го мъчеха на колелото в Зипнакен до Екс. И то защото, като еретик, вдигна оръжие срещу императора.

Клаас сякаш полудя, цял се разтрепери, обзет от страшен гняв, и извика:

— Жестоки палачи! Йос, клети братко!

А човекът каза сухо:

— Нашите радости и скърби не са от тоя свят. — И започна да яде. След това той рече: — Аз ходих при брат ти в тъмницата, като се представих за негов роднина, селянин от Низвилер. Дойдох тук, защото той ми каза: „Ако не умреш и ти като мене заради вярата, иди при брат ми Клаас; кажи му да живее в мир господен, да върши благотворителни дела и тайно да възпитава сина си в Христовия закон. Парите, които му дадох, са взети от бедния прост народ; нека той ги употреби сега, за да възпита Тил, като го просвети в божието учение и в словото му!“

И като каза това, пратеникът целуна братски Клаас.

А Клаас продължаваше да се вайка:

— Клетият ми брат, умрял на колелото!

И не можеше да се съвземе от голямата си мъка. Все пак, когато видя, че гостенинът бе ожаднял и подаде чашата си, той му наля вино, но самият той яде и пи без желание.

Зуткин и Нел отсъствуваха седем дни; през това време пратеникът на Йос живя в къщата на Клаас.

Всяка нощ те чуваха Катлин, която виеше в къщурката си.

— Огън! Огън! Пробийте дупка: душата иска да излезе!

Клаас отиваше при нея, успокояваше я с нежни думи и се връщаше в къщи.

След седемте дни пратеникът си тръгна, като взе от Клане само два каролуса за храна и за нощуване по пътя.

Нел и Зуткин се бяха върнали в Брюге и Клаас, седнал на земята в готварницата, както седят шивачите, зашиваше копчета на едни стари панталони. До него Нел насъскваше срещу щъркела Титус Бибулус Шнуфиус, който ту се хвърляше срещу птицата, ту отскачаше, като лаеше с все сила. Застанал на един крак, щъркелът го гледаше важен и замислен и прибираше дългата си шия между перушината на гърдите си. И защото стоеше кротко, Титус Бибулус Шнуфиус лаеше още по-ужасно. Ала изведнъж, отегчена от тая музика, птицата заби като стрела клюна си в гърба на кучето и то избяга с крясък:

— Помощ!

Клаас се разсмя, Нел — също, а Зуткин продължаваше да гледа на улицата дали няма да се зададе Уленшпигел.