Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Но неочаквано той видя, че насреща му иде лично негова херцогска светлост и тъй като знаеше, че той е лют човек, обхвана го страх. И почна да приказва на магарето си.

— Иеф — рече той, — насреща ни иде люнебургският владетел. Усещам сърбеж по врата си, дано не ме начеше палачът! Иеф, иска ми се да ме начешат, но не и да ме обесят. Спомни си, че ние сме побратими по сиромашия и по дълги уши и помисли от какъв голям приятел би се лишил, ако ме загубиш.

И Уленшпигел избърса очите си, а Иеф започна да реве.

Уленшпигел продължи да му приказва:

— Ние двамата с тебе живеем весело или тъжно, както се случи, нали, Иеф? — Магарето продължаваше да реве, защото беше гладно. — И ти никога не можеш ме забрави — продължи господарят му, — защото няма по-голямо приятелство от онова, когато се смееш над едни и същи радости и плачеш над едни и същи мъки! Иеф, лягай по гръб.

Кроткото магаре се подчини и херцогът го видя така — с четирите копита, вирнати нагоре. Уленшпигел бързо седна на корема му. Херцогът се приближи до него.

— Какво търсиш тук? — рече той. — Забрави ли, че с последната си заповед ти забраних, под страх на обесване, да стъпваш с прашните си крака в моите владения?

Уленшпигел отговори:

— Милостиви господарю, съжалете се над мене!

И като посочи магарето си, добави:

— Вие знаете, че по право и закон всеки, който пребивава между четирите стълба на жилището си, е свободен.

Херцогът отговори:

— Напусни страната ми или ще умреш.

— Господарю — отговори Уленшпигел, — ще я напусна по-бързо, ако препусна върху един-два флорина!

— Нехранимайко — рече херцогът, — не стига, че не се подчиняваш, ами отгоре на всичко искаш и пари!

— Трябва да искам, господарю, щом не мога сам да си ги взема…

Херцогът му даде един флорин.

Уленшпигел се обърна към магарето си и рече:

— Иеф, стани и поздрави господаря!

Магарето стана и зарева. Сетне и двамата си отидоха.

Зуткин и Нел бяха седнали до един от прозорците на къщицата и гледаха към улицата.

Зуткин каза на Нел:

— Миличка, кажи, не виждаш ли да иде син ми Уленшпигел?

— Не — рече Нел, — ние няма вече да видим тоя лош скитник.

— Нел — рече Зуткин, — не бива да му се сърдиш, а трябва да го съжаляваш, дето той, бедничкият, не си е в къщи.

— Знам — рече Нел, — че далеч оттук той има друга къща, по-богата от родната му и там сигурно го е прибрала някоя хубава дама.

— Много добре ще е, ако е тъй — рече Зуткин, — там може да го хранят с жълтунки.

— Дано камъни му дадат да яде — рече Нел, — тогава тоя ненаситник по-скоро ще се върне!

Зуткин се разсмя и каза:

— Миличка, защо си толкова сърдита?

Клаас, който връзваше замислен в един ъгъл снопове дърва, рече:

— Не виждаш ли, че тя е полудяла за него?

— Я гледай каква хитруша — рече Зуткин, — думичка не ми е споменала! Вярно ли е, миличка, че го обичаш?

— Да не вярваш — рече Нел.

— Добър мъж ще вземеш — рече Клаас, — с лакома уста, празен корем и дълъг език, съпруг, който превръща флорините в лиари, никога не спечелва ни пара с труд и винаги бъхти пътищата като скитник.

Зачервена от яд, Нел отговори:

— А защо не сте го направили по-друг?

— Видя ли — рече Зуткин, — разплака момичето; я мълчи, мъжо!

Един ден Уленшпигел пристигна в Нюренберг и се представи за голям лекар — победител на болестите, знаменит разслабител, прочут укротител на треската, известен унищожител на чумата и ненадминат изцерителна крастата.

В болницата имаше толкова много болни, че се чудеха де да ги настанят. Щом управителят на болницата узна, че Уленшпигел е дошъл, отиде да се срещне с него и да разбере вярно ли е, че той изцерява всички болести.

— Всички освен последната — отговори Уленшпигел; — но обещайте, че ще ми дадете двеста флорина, ако изцеря всички останали и няма да ви взема нито лиар повече, ако всичките ви болни не кажат, че са излекувани и не напуснат болницата.

На следния ден той отиде в болницата със самоуверен поглед и тържествено учен вид. Когато влезеше в някоя стая, той дръпваше всеки болен настрана и му казваше:

— Закълни се, че няма да кажеш никому това, което ти пошепна. От какво си болен?

Болният казваше и се заклеваше във всемогъщия, че ще мълчи.

— Ето какво — казваше му Уленшпигел, — аз трябва да изгоря едного от вас, от праха му да направя чудодейно лекарство и да дам на всички болни да пият от него. Оня, който не ще може да върви, ще бъде изгорен. Утре ще дойда пак, ще застана на улицата заедно с управителя на болницата и ще извикам: „Който не е болен, да събере нещата си и да дойде при мене!“