Шарл Костер - Тил Уленшпигел

„Амин“ — рекоха останалите.

Уленшпигел върза оседланото магаре на около хиляда крачки оттам, в двора на един чифликчия, даде два патара на едно девойче да го пази, върна се в странноприемницата и без да промълви дума, седна на масата на Smaedelyke broeders. Те му наливаха да пие и плащаха. Уленшпигел раздрънкваше в кесията си флорините на ландграфа и казваше, че е продал магарето си на един селянин за седемнадесет сребърни делдера.

Те продължиха пътя си, като ядяха и пиеха, свиреха на флейти, на гайди и на rommel pot и отвеждаха срещнатите жени, които си харесваха. Така създадоха незаконни деца, а също и Уленшпигел, приятелката на когото роди по-късно син и го нарече Ойленшпигелчо 96 96 Ойленшпигелчо — тука Шарл дьо Костер свързва своя Уленшпигел с Уленшпигел от народните предания. , което на немски ще рече малко огледало и бухал, защото жената не разбираше много добре значението на името на своя случаен приятел, а може би и в спомен за часа, в който е било заченато детето. За тоя именно Ойленшпигелчо се разправя, но то не е вярно, че е роден в Книтинген, в Саксония.

Мъкнати от якия кон, те минаваха по едно шосе, край което имаше село и странноприемница с надпис „Котелът“. Оттам се носеше хубава миризма на фрикасе.

Шишкото, който свиреше на rommel pot, отиде при съдържателя и му каза, сочейки Уленшпигел:

— Това е художникът на ландграфа; той ще плати всичко.

Съдържателят се вгледа в лицето на Уленшпигел, което бе прилично, и като чу звъна на флорините и делдерите, донесе на масата ядене и пиене. Уленшпигел не пропусна нищо, и непрекъснато раздрънкваше монетите в кесията си. Често той почукваше шапката си и казваше, че там е най-голямото му богатство. Яденето и пиенето продължи два дни и една нощ и накрая Smaedelyke brooders казаха на Уленшпигел:

— Да ставаме и да плащаме! Уленшпигел отговори:

— Когато плъхът се е пъхнал в сиренето, иска ли му се да излезе?

— Не — отговориха те.

— И затуй — продължи Уленшпигел — да седим тук, докато моите флорини и делдери ни служат като фуния, за да наливаме в гърлата си питиета, които ни развеселяват.

И поръча на стопанина да донесе още ви по и наденици. Докато ядяха и пиеха, Уленшпигел каза:

— Сега аз съм ландграф и аз плащам. Но какво щяхте да правите, другари, ако кесията ми беше празна? Ще вземете меката ми филцова шапка и ще видите, че и на дъното, и по краищата е пълна с жълтици.

— Я дай да я пипнем — казаха всички заедно.

И въздъхвайки, усещаха между пръстите си големи колкото жълтици монети. Но един от тях опипваше шапката с такава любов, че Уленшпигел я дръпна от ръцете му и каза:

— Доячо невъздържан, имай търпение да дочакаш часа за доене.

— Дай ми половината от шапката си — рече той.

— Не — отговори Уленшпигел, — не искам да имаш побъркана глава — едната половина на сянка, другата на слънце.

След това даде шапката си на съдържателя и каза:

— Подръж я малко, защото е топло. А пък аз ще отида вън да се облекча.

И излезе, а съдържателят взе шапката да я пази. Уленшпигел излезе от странноприемницата, отиде у селянина, яхна магарето и препусна по пътя за Емден.

Когато Smaedelyke broeders видяха, че не се връща, почнаха да се питат:

— Да не е офейкал? Кой ще плаща? Съдържателят се уплаши и разряза с нож шапката на Уленшпигел. Ала вместо жълтици намери между филца и подплатата само медни жетони, които не струваха нищо. Той кипна срещу Smaedelyke broeders и им каза:

— Братство на мошеници, няма да излезете оттука, докато не ви съблека и останете само по ризи.

И те трябваше да се съблекат, за да платят сметката.

И тръгнаха така по ризи през планини и долини, защото не искаха да продадат нито коня, нито каруцата си.

И всеки, който ги виждаше тъй жалки, им даваше от сърце хляб, бира, а понякога и месо; защото те разправяха навсякъде, че са били ограбени от крадци.

И от всички само един имаше панталони.

И така се върнаха по ризи в Слюис, като танцуваха в каруцата и свиреха на rommel pot.

А през това време Уленшпигел, възседнал Иеф, пътешествуваше през земите и блатата на люнебургския херцог. Фламандците наричаха тоя херцог Water Signorke (Водния господар), тъй като във владенията му беше винаги влажно.

Иеф слушаше като куче Уленшпигел, пиеше бира, танцуваше по-хубаво от някой унгарец — майстор на танците и акробатството, преструваше се на умрял и лягаше по гръб при най-малкия знак.

Уленшпигел знаеше, че люнебургският херцог, който бе недоволен и ядосан, задето Уленшпигел се беше подиграл с него в Дармщат в присъствието на хесенския ландграф, му бе забранил под страх на обесване да влиза във владенията му.