Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Милостиви господарю — подзе Уленшпигел, — вие наляхте масло в моята лампа и сега тя ще свети във ваша чест.

На следния ден той помоли ландграфа да му представи ония, които ландграфът щеше да удостои с честта да бъдат нарисувани.

Дойде люнебургският херцог, командуващ ландграфските ландскнехти. Беше дебел мъж, който едва мъкнеше надутия си от, месо корем. Той се приближи до Уленшпигел и му пошепна:

— Когато ме рисуваш, ако не намалиш тлъстините ми наполовина, ще заповядам на моите войскари да те обесят.

Херцогът си отиде.

След това дойде една високопоставена дама с гърбица и с плоски като меча на правосъдието гърди.

— Господин художнико — рече тя, — ако не махнеш гърбицата, която е отзад, и не ми сложиш две отпред, ще заповядам да те разчекнат на четири като отровител.

Дамата си отиде.

След нея дойде една млада, руса, свежа и хубавичка госпожица, но с три паднали зъба под горната устна.

— Господин художнико — каза тя, — ако не ме нарисуваш засмяна и така, че да се виждат тридесет и два зъба, ще кажа на моя поклонник, който е ей там, да те накълца.

И тя му посочи офицера-аркебузиер, който преди малко играеше на зарове на стълбището, и си отиде.

Шествието продължи; най-после Уленшпигел остана с ландграфа.

— Ако ти хрумне за зла чест да хитруваш — рече ландграфът — и да промениш дори една чертичка във всички тия лица, ще заповядам да ти отрежат главата като на пиле.

„Обезглавен — помисли си Уленшпигел, — разчекнат на четири, насечен на парчета или най-малкото обесен… я по-добре да не рисувам нищо. Ще видя.“

Той попита ландграфа:

— Де е залата, която трябва да украся с всички тия картини?

— Ела с мене — рече ландграфът.

И му посочи една голяма стая с широки, съвсем голи стени:

— Ето залата — рече той.

— Ще бъда доволен — рече Уленшпигел, — ако на тия стени се сложат големи завеси, за да се запазят картините ми от мухите и праха.

— Ще бъдат сложени — рече ландграфът.

Когато поставиха завесите, Уленшпигел поиска да му дадат трима чираци, за да му приготвят боите.

Цели тридесет дни Уленшпигел и чираците само ядоха и пиха, без да щадят нито вкусните гозби, нито старите вина. Ландграфът се грижеше да имат всичко.

Но на тридесет и първия ден той подаде нос през открехнатата врата на залата, дето Уленшпигел бе казал, че не бива да се влиза.

— Е, Тил — рече той, — де са портретите?

— Съвсем не са готови — отговори Уленшпигел.

— Не мога ли да ги видя?

— Още не.

На тридесет и шестия ден той пак пъхна носа си през открехнатата врата.

— Е, Тил, как е? — попита той.

— О, господин ландграф, наближават към края.

На шестдесетия ден ландграфът се ядоса и влезе в стаята:

— Покажи ми веднага портретите — рече той.

— Слушам, страшни господарю — отговори Уленшпигел, — но благоволете да не вдигате завесата, докато не дойдат тук господа военачалниците и придворните дами.

— Добре — каза ландграфът.

По негова заповед дойдоха всички.

Уленшпигел се бе изправил до плътно спуснатата завеса.

— Господин ландграф — рече той, — госпожо ландграфке, господин люнебургски херцог и вие всички хубави дами и храбри военачалници, зад тая завеса аз нарисувах, колкото можах, вашите хубавички или войнствени лица. Всеки от вас лесно ще се познае. Зная, че сте любопитни да се видите по-скоро и имате право, но благоволете да потърпите и да ми позволите да ви кажа една или няколко думи. Хубави дами и храбри военачалници, всички от благородно потекло, вие можете да видите и се възхитите от моето художество; но ако между вас има някои от долен произход, той няма да види нищо друго освен бяла стена. Сега благоволете да отворите благородните си очи.

Уленшпигел дръпна завесата.

— Само благородниците, господа и дами, могат да видят и затова скоро вече ще се казва: „Сляп за живописта като селяк, проницателен като благородник!“

Всички се пулеха, твърдяха, че виждат, сочеха се, показваха се и се познаваха, но в действителност виждаха само гола стена и от това се чувствуваха посрамени.

Изведнъж шутът, който също беше там, подскочи три педи високо във въздуха и раздрънка звънчетата си.

— Нека ме смятат — рече той — за простак, за прост селяк, за простотия, но ще кажа и ще крещя с тръби и с фанфари, че виждам гола стена, бяла стена, гола стена. Нека бог и всички светци са ми на помощ.

Уленшпигел отговори:

— Намесят ли се безумните в разговора, време е умните да си вървят.